— Майка ми вече си е харесала стаята, в която ще се настани в твоето жилище! — заяви съпругът още на втория ден след сватбата.
Елена никога не беше си представяла, че денят след собствената ѝ венчавка ще се превърне в начало на битка — битка за правото да живее спокойно в собствения си дом. Септемврийското утро беше прохладно, зад прозореца бавно се ронеха първите пожълтели листа, а из апартамента все още се носеше нежният аромат на сватбените букети.
Самото тържество беше минало скромно — подписване в гражданското и малка вечеря с най-близките роднини в ресторант наблизо. Елена съвсем съзнателно бе избрала този по-тих и интимен вариант. Искаше денят да бъде изпълнен с топлина и искреност, а не с показност, шум и излишен блясък. Родителите на съпруга ѝ, разбира се, леко се бяха намръщили на тази простота, но Елена не отстъпи. Парите, според нея, можеха да се вложат в нещо далеч по-необходимо.
Младоженците се прибраха в апартамента на Елена около десет вечерта. Жилището беше тристайно, в хубав квартал, подарено ѝ от родителите за двадесет и петия ѝ рожден ден. Майка ѝ и баща ѝ години наред бяха събирали средства за този дом, лишавайки се от много неща, защото искаха дъщеря им да има стабилна основа в живота.
Уморена, но щастлива, Елена внимателно подреди подаръците и цветята в хола. Белите рози и хризантемите постави в голяма ваза на перваза, а сервизите, покривките и останалите подаръци прибра по рафтовете. Всеки предмет сякаш пазеше в себе си добрите пожелания и топлината на близките и приятелите.
През това време Николай Георгиев се беше настанил на кухненската маса и прелистваше нещо в телефона си. От време на време промърморваше, кимаше или набираше кратък отговор. По лицето му имаше странно очакване, сякаш чакаше важно съобщение. Елена няколко пъти го попита дали всичко е наред, но той само махваше с ръка и казваше, че е изморен.
Вечерта премина спокойно. Двамата пиха чай с останалата от празненството торта, разказваха си впечатления от деня и говореха за бъдещия си общ живот. Николай Георгиев беше необичайно мълчалив, но Елена отдаде това на натрупаната умора от дългия ден.
На следващата сутрин тя се събуди с усещане за лекота и радост. Слънчевите лъчи се процеждаха през завесите и меко осветяваха спалнята. Искаше първият им ден като семейство да започне красиво. Стана рано, приготви закуска — бъркани яйца с бекон и прясно кафе — и постла на масата хубавата покривка, подарък от леля ѝ.
Николай Георгиев се появи в кухнята към девет, прозявайки се и протягайки ръце. Седна на масата, взе чашата си и почти между другото подхвърли:
— Между другото, майка ми вече си избра стая в твоето жилище. Утре се мести при нас.
Вилицата застина в ръката на Елена. Тя впери поглед в съпруга си, неспособна веднага да повярва на чутото. Вчера сутринта все още беше свободна жена в собствения си апартамент, вчера вечерта беше станала съпруга, а днес изведнъж се оказваше, че в дома ѝ ще има още един постоянен обитател. И всичко това — без въпрос, без разговор, без съгласие.
— Какво каза? — попита тя бавно, надявайки се, че не е разбрала правилно.
— Майка ми ще се премести при нас — отвърна Николай Георгиев съвсем спокойно, докато си мажеше филия с масло, сякаш обсъждаше прогнозата за времето. — Там, където живее сега, не ѝ е удобно. Тук е по-просторно, стаи има достатъчно.
Елена премигна няколко пъти, опитвайки се да осмисли думите му. Кръвта бавно нахлу в лицето ѝ, издавайки надигащото се възмущение.
— Николай Георгиев, ти сериозно ли говориш? На какво основание майка ти си избира стая в моя апартамент?
Съпругът повдигна вежди, сякаш реакцията ѝ искрено го изненада.
— Елена, нали вече сме мъж и жена. Това, което е твое, е наше. А семейството трябва да си помага и да бъде заедно. На мама ѝ е трудно сама, особено напоследък, когато здравето ѝ започна да ѝ създава проблеми.
Елена рязко се изправи от масата. Столът изскърца по пода. Николай Георгиев говореше с такъв тон, сякаш обсъждаше разместване на мебели, а не настаняване на друг човек в жилище без съгласието на собственичката.
— Чакай малко — вдигна тя ръка, прекъсвайки потока от обяснения. — Изобщо имаше ли намерение да ме попиташ какво мисля? Или реши, че след като сме подписали, автоматично съм длъжна да поема и майка ти?
— Не говори така остро — намръщи се Николай Георгиев. — Галина Стоянова е добра жена, ти го знаеш. Готви прекрасно, ще помага и в домакинството. Даже на теб ще ти стане по-леко.
Елена започна да крачи из кухнята, опитвайки се да не избухне. За година и половина връзка свекърва ѝ ѝ беше изглеждала като любезна възрастна жена, макар и с нелесен характер. Но едно е да се виждаш с някого по празници, а съвсем друго — да живееш с него всеки ден под един покрив.
— Николай Георгиев, чуй ме много внимателно — спря тя срещу съпруга си и го погледна право в очите. — Този апартамент е мой. Само мой. Документите са на мое име, родителите ми купиха това жилище специално за мен. Никой няма право да се разпорежда със собствеността ми без моето съгласие.
— Добре де, формално апартаментът е твой — сви рамене Николай Георгиев. — Но вече сме семейство. А в едно семейство не се дели кое на кого принадлежи.
Елена присви очи и бавно отиде до шкафа в коридора. Извади папка с документи и се върна в кухнята. Постави листовете пред съпруга си върху масата с глухо тупване.
— Ето договора за покупко-продажба — посочи тя реда, на който беше изписано името ѝ. — Елена Викторова Иванова. Виждаш ли? Не Георгиева, както съм след брака, а Иванова. Защото жилището е купено преди да се омъжа. По закон това имущество не е съпружеска общност.
Николай Георгиев хвърли бегъл поглед към документите и махна с ръка.
— Добре, стига с тези юридически подробности. Не това е важното. Мама наистина има нужда от помощ. Започнаха проблеми със сърцето, кръвното ѝ се мени. Трудно ѝ е сама.
— Тогава нека се премести при баща ти и теб — предложи Елена с овладян глас. — Или ѝ наемете жилище по-близо до вас. Варианти има много.
— Елена, ти напълно ли си изгубила съчувствие? — за първи път Николай Георгиев повиши тон. — Майка ми е посветила целия си живот на нас, лишавала се е от всичко. А сега, когато има нужда от подкрепа, ти предлагаш да изпратим възрастната жена някъде надалеч?
Елена скръсти ръце пред гърдите си. Познат похват: първо те поставят пред свършен факт, а после започват обвиненията в безсърдечие, само защото не си готов безмълвно да се подчиниш.
