— Николай Георгиев, аз не отказвам да помогнем на майка ти — произнесе Елена, като се стараеше всяка дума да звучи спокойно. — Но помощта трябва да има разумни граници. Можем да я посещаваме, да каним Галина Стоянова на вечеря, да ѝ пазаруваме, да я водим по лекари, ако се налага. Само че да заживее с нас е съвсем друго ниво на близост. Такива решения се вземат от двама души, а не се съобщават като заповед.
— Стига вече, какво толкова има да се обсъжда! — Николай Георгиев удари с длан по масата и чашите леко издрънчаха. — Мама вече е събрала багажа си. Утре идва бусът и ще пренесем мебелите ѝ.
Елена застина. Трябваха ѝ няколко секунди, за да осмисли чутото. Значи всичко вече било решено. Не временно, не „да видим как ще стане“, а окончателно. Дори мебелите щяха да местят. Очевидно свекърва ѝ не възнамеряваше просто да остане за няколко дни и да помага в домакинството, а сериозно се готвеше да се настани тук.
— Какви мебели? — попита Елена тихо.
— Ами… легло, гардероб, скрин. Обичайните неща за една спалня — отвърна Николай Георгиев и по някаква причина отклони поглед. — Мама си хареса стаята срещу нашата. Каза, че там било светло и банята ѝ била наблизо.
Елена се отпусна на стола, защото изведнъж усети краката си натежали. Значи Галина Стоянова не само беше планирала преместването си, а и вече бе разгледала жилището, беше преценила стаите и си беше избрала най-удобната. Но кога точно се беше случило това? Елена не беше канила никого и ключ не беше давала.
— Николай Георгиев — гласът ѝ прозвуча толкова равен, че в него имаше нещо опасно, — кога майка ти е успяла да обикаля апартамента и да си избира стая?
— Ами… — съпругът ѝ се поколеба. — Преди няколко седмици, когато те нямаше. Мама искаше да види къде ще живее младото семейство. Нормално любопитство.
— Тоест ти си развеждал чужди хора из жилището ми, без аз изобщо да знам? — Елена се изправи, отиде до прозореца и застана с гръб към него. — И не ти хрумна дори да поискаш разрешение?
— Какви чужди хора? — възмути се Николай Георгиев. — Това е майка ми! Собствената ми майка! Освен това тогава вече бяхме сгодени, така че апартаментът, така да се каже, беше общ.
Елена се обърна и го изгледа продължително. През година и половина връзка Николай Георгиев ѝ се беше струвал добър, честен човек. Да, малко прекалено привързан към майка си, но това не изглеждаше като престъпление. Много мъже са близки с майките си. Дори беше приемала това като плюс — мислеше си, че щом държи на родителите си, значи семейните ценности са важни за него.
Сега обаче пред нея стоеше съвсем друг човек. Човек, който се разпореждаше с чужда собственост, допускаше някого в дома без знанието на собственика и при това смяташе всичко за напълно естествено.
— Годежът не ти дава права върху имота ми — каза Елена твърдо. — А и бракът не превръща автоматично в общо имущество онова, което е придобито преди него. Мислех, че това ти е ясно.
— Елена, не започвай пак със законите! — махна раздразнено Николай Георгиев. — Ние вече не сме непознати. Мама е свестен човек, няма да пречи. Даже ще помага вкъщи, ще готви хубави неща. А ти ще имаш повече време за работата си.
Елена се върна на мястото си срещу него. Трябваше да му обясни позицията си спокойно. Да намерят компромис. Може би той просто не осъзнаваше как изглеждат действията му отстрани.
— Нека го подредим едно по едно — започна тя и преплете пръсти върху масата. — Ти искаш майка ти да живее при нас, така ли?
— Да.
— За постоянно или временно?
— Е… докато здравето ѝ се оправи — Николай Георгиев се почеса по тила. — Може би месец-два. Или половин година. Зависи как ще се развият нещата.
— Добре. А ако на мен ми е некомфортно да живея с човек, който за мен е външен, в собствения ми дом?
— Мама не е външен човек! — избухна Николай Георгиев. — Тя е майка ми! Жената, която ме е родила и отгледала!
— За теб не е външен човек — кимна Елена. — За мен обаче е. Познавам Галина Стоянова от година и половина, а ако сме се виждали десет пъти, и това е много. Това не стига, за да я приема като близък човек.
Лицето на Николай Георгиев почервеня и той рязко се изправи от масата.
— Не мога да повярвам! Вчера си обещавахме вечна любов, а днес отказваш да приемеш майка ми! Колко егоистично може да бъде това!
Елена също стана, но запази гласа си овладян.
— Не става дума, че не искам да приема майка ти. Става дума, че никой няма право да се нанася в дома ми без моето знание и съгласие. Разбираш ли разликата?
— Няма никаква разлика! — отсече Николай Георгиев. — Ти просто не искаш да споделяш! Жал ти е за апартамента ти, когато става дума за болна възрастна жена!
— Не ми е жал — отвърна Елена търпеливо. — Но имам право да участвам във всяко решение, което засяга жилището ми. А ти наруши точно това право, когато реши всичко еднолично.
Николай Георгиев започна нервно да крачи из кухнята. Направи няколко обиколки, после спря и се обърна към жена си.
— Добре, признавам, избързах. Трябваше първо да говоря с теб — тонът му стана малко по-мек. — Но мама вече е стегнала багажа, поръчала е превоза. Не можем да я изоставим в последния момент.
Елена усети как напрежението леко отстъпва. Най-после съпругът ѝ сякаш беше готов поне да разговаря.
— Добре — кимна тя. — Тогава ѝ се обади и ѝ кажи, че преместването се отлага. Ще обсъдим всичко спокойно и ще намерим вариант, който е приемлив за всички.
— Как така се отлага? — намръщи се Николай Георгиев. — Мама вече е опаковала всичко! Платила е транспорта! Даже е казала на съседите, че се мести!
— Тогава засега да остане там, където е — сви рамене Елена. — Или да поживее при баща ти. Нали и той има тристаен апартамент?
— При баща ми има ремонт — отвърна прекалено бързо Николай Георгиев. — Прах, майстори, строителна бъркотия. Не е място за болен човек.
— Странно — отбеляза Елена. — Вчера на сватбата баща ти не спомена нищо за ремонт. Даже ни покани в неделя на обяд.
Николай Георгиев замръзна за миг, явно осъзнал, че сам се е вкарал в противоречие.
— Добре, няма значение кой къде живее. Важното е, че мама има нужда от помощ, а ние можем да ѝ я дадем.
— Можем — съгласи се Елена. — Но при условия, които сме обсъдили заедно, а не по разпореждане на свекърва ми.
Николай Георгиев отново пламна.
— Какво разпореждане? Мама никого не насилва! Просто е очаквала разбиране от снаха си!
— Толкова е очаквала, че вече си е избрала стаята — каза сухо Елена. — И вещите си е стегнала за пренасяне.
