— Теодора Илиева, не проумявам защо твоите сирники все приличат на подметка от войнишки ботуш? — Галина Цветанова с отвращение бодна с вилицата запечения кръг от извара, щедро залят с домашна сметана. — Изварата ли пестиш, или просто ръцете ти не слушат? Моят Николай Валентинов като малък ядеше само пухкави, въздушни.
Премълчах. Оставих на масата купичката със сладко от ягоди и внимателно избърсах ръцете си в кърпата. Работя като старши одитор в голяма логистична компания. Професията ми е да откривам разминавания в отчети, които на пръв поглед изглеждат безупречни. А вече пета година най-голямото разминаване в собствения ми живот бяха летните уикенди на моята вила.
Галина Цветанова, бивша началничка в паспортната служба, беше свикнала да управлява чужди съдби и чужди трапези. Седеше начело на моята маса, на моята веранда, и критикуваше храната, купена с моята заплата. До нея дъщеря ѝ, двайсет и пет годишната Йоана Ангелова, лениво превърташе нещо в телефона си, докато двамата ѝ синове — на седем и на три — методично тъпчеха божурите ми.
— Мамо, стига си се заяждала — обади се мъжът ми Николай Валентинов, без да откъсва поглед от таблета. Той продаваше авточасти, а у дома предпочиташе режима „мокър парцал“, само и само да не влиза в сблъсък с никого. — Нормални са сирниците. Важното е, че са безплатни.
— Именно! — намеси се съпругът на Йоана Ангелова, Боян Балкански. Той отмести празната си чиния и посегна към трето парче салам. — Сега животът е безумно скъп. Този таксиметров парк ще ме остави без стотинка! Таксито си е узаконено робство! Плащам наем за Солариса, плащам комисиона. Те там, в София, вече са натрупали състояние на моя гръб!
Това беше любимият ми момент. Седнах на ръба на стола, подпрях бузата си с длан и погледнах Боян Балкански почти ласкаво.
— Боян Балкански, агрегаторът взема процент за софтуера, клиентската база и постоянния поток от поръчки. А наемът на колата включва амортизация, техническо обслужване и застраховка. Ако искаш сто процента от печалбата, купи си собствен автомобил, извади лиценз, застани при Централна гара и си търси пътници сам.
Да ги спираш по тротоара и да ги дърпаш за ръкава — ето ти цялата независимост. Това са най-обикновени икономически правила.
Боян Балкански стана моравочервен. Парчето салам сякаш заседна някъде между гърлото и стомаха му.
— Вие, канцеларски плъхове, понятие си нямате как изглежда истинският живот! — изстреля той, като напръска покривката. — Седите си по офисите, местите папки от единия край на бюрото до другия и нищо по-тежко от компютърна мишка не сте вдигали!
После се нацупи и извърна глава към прозореца. Приличаше на обиден гълъб, на когото вместо обичайната троха хляб внезапно са предложили да тегли ипотека.
Йоана Ангелова завъртя очи и го ритна под масата — достатъчно ясно предупреждение да си държи езика зад зъбите, ако не иска да изгубят безплатния си семеен пансион. Аз само се усмихнах накриво и тръгнах към къщата да донеса хартиени салфетки.
С тази къща се гордеех истински. Беше останала от дядо ми, но всичко след това беше минало през моите ръце, моите нерви и моите премии. Прекарах газ, направих отопление за зимата, смених старите прозорци с широки панорамни. Николай Валентинов присъстваше в целия процес главно като зрител на първи ред. Роднините му обаче отдавна се държаха така, сякаш това място е тяхното родово имение. Тяхното гнездо, не моето.
Приближих се до леко открехнатия кухненски прозорец, за да взема салфетниците от перваза, и застинах. Откъм верандата се чуваха приглушени гласове.
— Мамо, по-кротко с нея, че току-виж се засегнала — съскаше Йоана Ангелова. — А следващия уикенд къде ще съберем приятелите на Боян Балкански от таксиметровата фирма? Обещали сме скара.
— Моля ти се, къде ще ходи тя — изсумтя презрително Галина Цветанова. — Сива мишка. Нито хубост, нито чар. Николай от жалост я взе, да има кой да му вари супите. Ще търпи. Тук поне въздухът е чист, добре е за момчетата. И хладилникът винаги е пълен. Удобна глупачка, това е. Само да можеше и да готви като хората, че храната ѝ не се преглъща.
— Точно така — изкиска се зълва ми. — Нищо, ще потърпим. Само стаята на втория етаж да остане за нас, там матракът е ортопедичен. От техния диван ми се схваща гърбът.
Стоях неподвижно със салфетките в ръце. В мен нямаше нито болка, нито обида. Просто нещо щракна, като прекъсвач. Проверка приключена. Сметките не излизаха. Дебитът и кредитът се бяха разпрали окончателно, а отдолу зееше огромна дупка, пълна с чужда наглост. Години наред бях плащала почивката им със собственото си търпение, приемайки го за цена на семейния мир.
Непростима счетоводна грешка — точно такава беше моята „такса“ за тъй наречения семеен мир.
Оставих салфетките на мястото им с почти церемониална прецизност. После взех от шкафчето ключовете за пристройката за гости, където бяха натрупани техните чанти, дрехи и всички останали „необходими“ вещи, и излязох на верандата. Вървях спокойно. Раменете ми бяха изправени, а крачката — учудващо лека.
— Николай — произнесох тихо, като погледнах съпруга си, който тъкмо довършваше един от моите „ужасни“ сиренки. — Колата местил ли си я? Още ли е пред портата?
Той вдигна очи към мен с мързеливо недоумение.
— Пред портата е. Защо? До магазина ли трябва да се ходи?
— Не. Време е да си съберете багажа.
На верандата настъпи мълчание. Не онова драматично, което в евтините романи описват като „звънтящо“, а по-скоро объркано, тежко и лепкаво. Галина Цветанова застина с чашата чай, вдигната на половин път към устните.
— Как така да събираме багажа? — свекърва ми сви вежди. — Едва единайсет е сутринта. Бяхме решили да останем до неделя вечер. Момчетата трябваше да ходят на реката.
— Реката отпада. Както отпадат и шишчетата с приятелите на Боян Балкански другия уикенд — облегнах се на касата на вратата и скръстих ръце пред гърдите си. — Галина Цветанова, взех присърце забележките ви. Сиренките ми били като подметки, матраците не ставали за гърба на Йоана Ангелова, а и аз, както много точно отбелязахте, съм пълна некадърница като домакиня. Нямам право повече да ви подлагам на такива мъчения в тези непоносими условия. Затова безплатният санаториум „Удобната глупачка“ затваря врати. Завинаги.
Очите на Йоана Ангелова се разшириха така, сякаш пред нея бях взривила масата. Боян Балкански се задави с чая си.
— Теодора Илиева, ти нормална ли си?! — изписка Галина Цветанова и лицето ѝ започна да почервенява на петна. — Какви ги говориш?! Ние сме семейството на мъжа ти! Това е вилата на нашия Николай!
Преместих поглед към Николай Валентинов. Той се беше свил в креслото, сякаш много се надяваше тапицерията да го погълне.
— Николай, обясни на майка си — помолих го меко.
— Ъъ… мамо… ами… — заекна моят смел съпруг. — Вилата всъщност е на Теодора… Още отпреди брака.
— Член тридесет и шести от Семейния кодекс на Република България, Галина Цветанова — казах с усмивка. — Имуществото, което е принадлежало на единия съпруг преди брака, си остава негова лична собственост. Тази къща, този двор и дори онова барбекю там.
Което внукът ви в момента се опитва да довърши, също е мое. Затова ви моля да напуснете имота ми. Давам ви петнайсет минути да си съберете нещата.
— Ти… ти си една невъзпитана нахалница! — Галина Цветанова скочи рязко и чашата ѝ се преобърна върху масата. — Ние с добро към нея, с отворено сърце! Та кой ще те търпи, ако не нашият Николай?! Ще си изгниеш сама тук, сред тия пущинаци и глупавите си документи!
— Ще поема този риск — отвърнах спокойно и само повдигнах рамене. — Боян Балкански, колата запалена ли е? Че таксито чака, а броячът не спира да върти.
Събирането им мина без думи, но съвсем не без шум. Чанти се мятаха насам-натам, Йоана Ангелова съскаше през зъби, децата ревяха обидено, защото не им позволиха да доунищожат храстите. Боян Балкански се опита да ме прониже с презрителен поглед, ала точно тогава се препъна в прага и едва не изпусна торбата с мръсните детски дрехи.
Вече пред портата Галина Цветанова се обърна. По лицето ѝ ясно се четеше очакването да хукна след тях, да започна да се извинявам и да обяснявам, че всичко е било просто женски изблик. Вместо това аз стоях на стъпалата, с чаша изстинал чай в ръка, и съвсем невъзмутимо гледах към боровете.
— Кракът ми повече няма да стъпи тук! — заяви свекърва ми с онова служебно величие, с което навремето сигурно беше смразявала хората на гишето в паспортната служба.
— Искрено се надявам да удържите на думата си, Галина Цветанова. Лек път — кимнах аз и дръпнах тежкото резе на портата.
Николай Валентинов остана да се върти на верандата, забил виновен поглед в пода.
— Тео… ама ти защо така… Прекали, нали разбираш? Мама плаче. Как ще се виждаме сега?
Обърнах се към мъжа си. Усмивката ми вече беше изчезнала.
— Николай, ако искаш да поддържаш връзка с майка си и сестра си — нямам нищо против. Никой не те спира. Ходи при тях в града, гостувай им, носи им покупки. Но в моя дом хора, които ме плюят зад гърба ми, докато ядат на моята маса, повече няма да има. А ако това не ти изнася — портата още не е заключена с ключ.
Той преглътна. Погледна към затворената порта, зад която шумът от отдалечаващата се кола вече заглъхваше, после към мен. И тръгна да мие чиниите. За първи път от пет години.
Аз се отпуснах в плетеното кресло, протегнах крака и поех дълбоко аромата на прясно окосена трева. Вилата беше необичайно тиха. И тази тишина беше съвършена. Без разминавания. Най-после балансът излезе.
