— Вземай си хлапето и се махай оттук! Тази къща ми я подари синът ми! — кресна свекървата с писклив глас, който проряза въздуха.
Мария Емилова стоеше до котлона и бавно разбъркваше супата, когато зад гърба си чу онова познато, демонстративно покашляне. Снежана Витошкиа прекрачи прага на кухнята със своята характерна походка — бавна и самоуверена, сякаш правеше обход на лично притежание.
— Пак си разварила картофите — отбеляза тя, надничайки в тенджерата през рамото на снаха си. — Така ли се готви? Моят Борис Цветанов обича картофите цели, не на каша.
Мария не отвърна. Продължи да бърка, сякаш не беше чула. За една година под общ покрив беше разбрала, че всяка реакция само налива масло в огъня. Или поне се опитваше да свикне с това.
— Ще стане много вкусна — влезе в кухнята Борис и целуна жена си по бузата. — Мирише чудесно.
— Мирише ти, защото си гладен — отсече Снежана Витошкиа и тежко се настани на стола. — Първо месото се запържва, после се слага в супата. Така се прави, ако искаш вкус.
Борис само сви рамене и излезе. Мария изключи котлона и започна да подрежда масата. От съседната стая се чу гласът на осемгодишния Явор Маришки:
— Мамо, след обяд може ли да отида при Емил Дунавски? Има нов конструктор!
— Ще видим. Първо си довърши задачите — отвърна спокойно тя.
— Задачи през ваканцията? — възкликна възмутено свекървата. — Детето трябва да почива! Тормозиш го с тия уроци. По наше време цялото лято тичахме навън и пак станахме хора.
Явор се появи на вратата и застана притихнал, следейки разговора.
— Ела при баба, Яворчо — повика го Снежана. — Ще ти дам бонбони. Не слушай майка си, през лятото никой не учи.
— Снежана Витошкиа, с Явор сме се разбрали — по един час на ден чете и решава задачи, за да не изостава — обясни Мария с премерен тон.
— Разбрали сте се? А мен някой пита ли? Аз в тази къща не живея ли?
Мария прехапа устни. Този аргумент се повтаряше непрекъснато, откакто преди година свекърва ѝ се нанесе при тях. Първите две години след сватбата живееха спокойно — Снежана идваше от време на време от съседното село. После Борис обяви „разумното решение“ — майка му продала дома си и щяла да се премести окончателно при тях.
— Защо да стоя сама в онази голяма къща? — бе казала тогава тя. — Тук ми е внучето, а и ще ви помагам. Нали не съм чужда.
Борис се съгласи без колебание. Не потърси мнението на съпругата си, просто съобщи новината — стаята в дъното трябва да се освободи. Мария замълча. Домът беше просторен, място имаше. А и се надяваше на подкрепа — помощ с детето, съдействие в домакинството.
Действителността се оказа различна. Снежана Витошкиа не поемаше почти нищо, но намираше за свое задължение да критикува всяка подробност. Готвенето — неправилно. Почистването — недостатъчно старателно. Възпитанието — прекалено строго.
— Борис, кажи на жена си да не държи детето гладно! — провикна се тя към хола. — Първо се яде, после се мисли за глупави уроци!
— Мамо, моля те, не се меси — отвърна уморено Борис. — Мария знае какво прави.
Свекървата изсумтя и демонстративно изсипа шепа карамелени бонбони пред Явор.
— Хапни си, бабиното. Щом майка ти е заета с безсмислици, аз ще се погрижа.
Мария остави чиниите върху масата малко по-силно, отколкото трябваше, и те иззвънтяха. Момчето погледна уплашено ту към майка си, ту към баба си.
— Ще ги изям след обяда — прошепна Явор.
— Така е правилно, слънчице — Мария приглади косата му. — Отивай да си измиеш ръцете.
След като детето излезе, Снежана стисна устни.
— Настройваш го срещу мен, нали?
— Не настройвам никого. Просто имаме правила, които сме решили заедно с Борис.
— Заедно? — изсмя се тя подигравателно. — Моят син не измисля такива неща. Това са твоите прищевки. Знам ги аз такива майки — побъркват децата си с изисквания.
Мария пое дълбоко въздух. Спорът беше безсмислен. За тази една година беше разбрала, че всеки опит да защити позицията си неизменно приключва по един и същи начин.
