За тази една година беше разбрала и още нещо — всеки разговор неизменно завършваше с един и същи коз: напомнянето, че къщата се води на името на Снежана Витошкиа.
Темата за имота беше особено болезнена. Когато след сватбата Мария Емилова се нанесе при Борис Цветанов, изобщо не се замисли над факта, че документите са оформени на майка му. Тогава Борис махна с ръка и я увери, че това няма никакво значение.
— Така е по-сигурно — беше казал той. — Никой не може да посегне на майка. А и къщата съм я вдигнал аз, с моите средства. Това е чиста формалност.
Мария му повярва. След развода си беше останала практически без нищо — малкото жилище беше оставила на бившия си съпруг, само и само да приключи по-бързо с формалностите. С Явор Маришки живееха под наем, докато съдбата не я срещна с Борис.
Първите две години бяха като извадени от приказка. Борис се държеше внимателно с Явор, а детето постепенно започна да го приема и да търси близостта му. Домът беше просторен, с широк двор. Мария засади зеленчуци, направи цветни лехи, вложи душата си. За пръв път от много време усещаше стабилност.
И тогава един ден Снежана Витошкиа пристигна с куфари.
— Имам пълното право да живея в собствения си дом! — отсече тя, щом видя объркването в очите на снаха си. — Или ти пречи, че майката иска да бъде при сина си?
Борис тогава прегърна Мария и тихо ѝ прошепна:
— Дай ѝ време. Ще свикне и ще се успокои.
Но спокойствие така и не настъпи. Напротив — с всеки изминал месец Снежана ставаше все по-уверена и настъпателна. Размести мебелите в хола по свой вкус. Свали пердетата, които Мария беше избирала с внимание, и ги замени с тежки завеси с огромни рози. Настани се в най-удобното кресло до телевизора и с часове гледаше сериали на максимална сила на звука.
— Борис, не можеш ли да поговориш с майка си? — помоли го една вечер Мария. — Телевизорът не спира цял ден, Явор не може да си напише домашните.
— Остави я, нека гледа — отвърна той нехайно. — Какво друго да прави? И не преувеличавай. Майка се държи нормално, просто ти си твърде чувствителна.
Мария замълча. Какво можеше да добави? Борис боготвореше майка си и при най-малкия спор автоматично заемаше нейната страна. Дори когато тя очевидно прекаляваше.
Както миналия месец, когато избухна скандал заради новите маратонки на Явор.
— Разточителство! — кресна Снежана така, че ехото отекна из цялата къща. — Хвърляш пари на вятъра! Моят Борис ходеше три години с едни обувки и нищо му нямаше!
— Купила съм ги със собствените си средства — опита се да обясни Мария. — Аз ги изкарвам.
— Собствени? В моя дом няма „твое“ и „мое“! Всичко тук е общо! Няма да въвеждаш свои порядки!
Тогава Борис просто излезе в гаража. Върна се едва след два часа, когато кавгата вече беше отшумяла, и се държа така, сякаш нищо не се е случило.
На обяд Снежана продължи да мърмори:
— Едно време жените уважаваха съпрузите си. А сега всяка прави каквото ѝ хрумне и не се съобразява с никого.
— Мамо, стига — промърмори Борис, без да вдига очи от чинията си.
— Защо да стига? Казвам истината! Жена ти ме пренебрегва. Готви каквото ѝ падне, тормози детето с уроци, а парите прахосва за глупости.
— Снежана Витошкиа, работя като медицинска сестра на две смени, сама издържам сина си и поддържам къщата. Какво точно не ви харесва? — не издържа Мария.
Свекървата бавно остави лъжицата и впи тежък поглед в нея.
— Не ми харесва, че си забравила в чий дом живееш. Ако поискам, още утре ще те изхвърля оттук заедно с хлапето ти. Тази къща е моя. Синът ми ми я подари!
— Мамо! — този път Борис повиши тон. — Как може да говориш така?
— А защо не? Това са фактите! Имотът е на мое име. Аз съм стопанката тук. А тя трябва да знае мястото си.
Явор гледаше ту към майка си, ту към баба си. Долната му устна затрепери, очите му се напълниха със страх.
— Яворчо, иди в стаята си и реши няколко задачи — каза тихо Мария, като се опита гласът ѝ да звучи спокойно.
След като момчето излезе, тя бавно се изправи от масата.
— Знаете ли какво, Снежана Витошкиа? Няма повече да понасям това.
— Тогава се махай! — изписка свекървата. — Вземи си детето и изчезвай! Домът е мой!
Мария изправи рамене. В гърдите ѝ се надигна пареща болка, но тя задържа сълзите. Погледна право в очите Снежана — нямаше да ѝ подари удовлетворението да види слабостта ѝ.
