— …поне мъничко срам не ви ли остана? — довърши Олга Валентинова с укор. — Мария години наред поддържа този дом, градината, цветята…
— Не ви засяга! В чужда къща чужди правила не се налагат! — сряза я Снежана Витошкиа.
Мария не отвърна повече. Изнесе куфарите в двора и през телефона си повика такси. Докато колата пристигне, Явор Маришки се притисна до нея и упорито избягваше да поглежда към баба си.
— Мамо, Борис чичо няма ли да дойде с нас? — прошепна той.
— Не, съкровище — отвърна тихо Мария.
След малко на прага се появи Борис Цветанов. Изглеждаше объркан, сякаш едва сега осъзнаваше какво става.
— Мария, наистина ли ще го направиш? Къде ще отидеш?
— При родителите си.
— Но… защо така крайно? Можем да поговорим, да намерим решение…
Тя го погледна продължително. Три години брак, а в този миг ѝ се струваше напълно непознат.
— Какво точно да решим, Борис? Майка ти ме изгони от дома си заедно с детето ми. Пред теб. А ти мълча. Какъв разговор очакваш?
— Тя просто се ядоса. Знаеш я — избухлива е, но не е лош човек…
— Тя нарече сина ми копеле и измет. В очите ми. И ти не каза нищо.
— Какво искаше да направя? Тя ми е майка!
— А ние кои сме ти? Случайни хора ли?
Таксито спря пред портата. Шофьорът помогна с багажа, Явор седна отзад. Мария се обърна за последно към съпруга си.
— Ще подам молба за развод.
— Мария, почакай! Недей така! Нека поговорим!
Но тя вече затваряше вратата на автомобила. Когато колата потегли, Явор се извърна назад. В градината стоеше Борис, а до него Снежана размахваше ръце и крещеше нещо след тях.
— Мамо, ти плачеш ли?
Мария изтри сълзите си.
— Не, миличък. Просто съм много изморена.
Пътят до областния град продължи почти два часа. Родителите ѝ живееха в тристаен апартамент. Анна Цветанова отвори и още с първия поглед разбра всичко.
— Влизайте, скъпи мои. Яворе, дядо ти е вътре — купил ти е нова книга.
Момчето хукна към стаята, а Мария се сгуши в прегръдката на майка си и най-сетне даде воля на сълзите си.
— Плачи, дете — шепнеше Анна. — После ще разкажеш.
Вечерта, след като Явор заспа, Мария описа всичко от начало до край. Павел Бургаски слушаше мълчаливо, стиснал юмруци.
— Правилно си постъпила — каза накрая. — Нямаше какво повече да търпиш. Жалко, че не дойде по-рано.
— Мислех, че ще издържа. Че Борис ще се осъзнае и ще постави майка си на място.
— Твоят Борис е преди всичко син на майка си — въздъхна Анна. — За такива мъже е по-лесно да сменят жена, отколкото да възразят на родител.
Телефонът на Мария не спираше да звъни. Борис я търсеше почти всеки час. Тя не отговаряше. Накрая му изпрати кратко съобщение: „Не ми се обаждай. Оттук нататък — чрез адвокат.“
Още на следващия ден потърси юрист. Процедурата се оказа проста — нямаше общо имущество, къщата бе на името на свекървата, общи деца нямаха.
— До месец бракът ще бъде прекратен, ако съпругът ви не възрази — обясни адвокатът.
Три дни по-късно Борис се появи пред апартамента. Павел Бургаски не го пусна вътре.
— Мария не желае да те вижда. И детето остави на мира.
— Трябва да говоря с нея! Ще преместя майка си другаде и ще заживеем само двамата!
— Късно се сети, Борис. Трябваше да мислиш преди.
Месецът изтече неусетно. Разводът мина спокойно. Борис подписа документите без възражения. Мария започна работа в местната болница, а Явор постъпи в ново училище. В началото му беше трудно, но скоро намери приятели.
Една вечер Анна каза на дъщеря си:
— Може би така е било по-добре. Представи си още десет години в онази къща. Какво щеше да стане с теб? А с Явор?
Мария кимна. По-добре навреме да затвориш една врата, отколкото цял живот да живееш в унижение. Имаше работа, дете, родители — това беше достатъчно.
След половин година Олга Валентинова се обади с новини. Борис продължавал да живее при майка си. Снежана го въртяла както си иска — готвел, чистел, вършел всичко вкъщи. Отслабнал, изглеждал съсипан. На работа също имал проблеми — закъснявал, защото първо трябвало да ѝ приготви закуска и да измие чиниите.
— И разправя навсякъде, че ти си неблагодарната — добави Олга. — Само че никой не му вярва. Всички знаят колко се труди ти.
Мария изслуша разказа спокойно и сви рамене. Нека говорят каквото искат. Най-важното беше, че тя и Явор вече живееха в тишина — без обиди, без крясъци. А това струваше повече от всичко останало.
