— Добре, Снежана Витошкиа. Щом така желаете — тръгваме си.
— Точно така! — изсмя се злорадо свекървата. — Няма да ми паразитираш повече тук! Намери си друг наивник да търпи теб и хлапето ти!
— Мамо, стига вече! — опита се да я прекъсне Борис Цветанов, но думите му само наляха масло в огъня.
— Мълчи! Нима не виждаш как те върти на малкия си пръст? Довлякла се е с детето си и се е настанила в моя дом!
— Не съм никакво хлапе! — прозвуча тънък, треперещ глас от коридора.
Всички се обърнаха. На прага стоеше Явор Маришки, стиснал юмруци до побеляване. Бузите му горяха, а очите му бяха пълни със сълзи.
— Ти си лоша! Лоша бабо! Мразя те!
Снежана Витошкиа едва си пое въздух от възмущение.
— Как смееш, малък нахалник! В моята къща! Сега ще ти покажа аз на теб!
Тя тръгна към детето, но Мария Емилова мигновено застана пред него.
— Не смейте да докосвате сина ми.
— Сина ти? Ти коя си изобщо? Никоя! Дошла от нищото! Скитала си по квартири с копелето си, докато моят глупав син не ви прибра!
Борис остана седнал на масата, вперил поглед в чинията си, сякаш случващото се не го засягаше. Мария го погледна с надежда да чуе поне една дума в своя защита. Но той мълчеше.
— Яворчо, иди в стаята си. Сложи любимите си играчки в раницата — каза тя спокойно.
— Мамо, местим ли се? — подсмръкна момчето.
— Да, съкровище. Ще отидем при баба ти и дядо ти.
Явор кимна и изчезна в детската. Снежана доволно изсумтя.
— Най-после! И да не посмееш да пипнеш нещо мое! Всичко тук ми принадлежи!
Без да ѝ отвърне, Мария влезе в спалнята. Отгоре на гардероба свали двата куфара — своя и този на детето. Започна да сгъва дрехите бавно и методично. Първо своите, после на Явор. Свекървата стоеше на вратата и следеше всяко движение.
— Тази рокля е купена оттук! Остави я!
— Донесох я преди три години — отвърна Мария, без да повишава тон.
— Лъжеш! Борис, кажи ѝ!
Но Борис не се появи.
Мария отвори чекмеджето и извади папка с документи — личните си, тези на сина си, спестовната книжка, както и малка кутийка с бижута, останала ѝ от майка ѝ. Подреди ги внимателно в отделна чанта.
— Какво е това? Дай да видя! — протегна ръка Снежана.
— Моите документи и тези на детето ми. Не посягайте към тях.
В детската Явор седеше на леглото, притиснал плюшеното си мече.
— Мамо, няма ли да се върнем повече?
— Не знам, миличък. Ще видим.
Тя набързо събра дрехите му, учебниците, тетрадките, скицника, който толкова обичаше. Свекървата я следваше по петите и мърмореше:
— Само посмей да изнесеш нещо мое! Ще извикам полиция! Крадла!
Мария спря и се обърна към нея.
— Знаете ли какво? Ще повикам съседите. Нека Олга Валентинова и Симеон Яворов видят какво вземам. За да не ме обвинявате после.
— Повикай когото щеш! Събери цялата улица!
Мария излезе в двора. В съседния двор Олга Валентинова поливаше зеленчуците.
— Олга Валентинова, бихте ли дошли за малко?
Жената се приближи до оградата.
— Какво става, Мария? Лицето ти е пребледняло.
— С Явор си тръгваме. Завинаги. Може ли със съпруга ви да станете свидетели какво изнасям? Не искам после да ме обвинят в кражба.
— Господи… дотам ли се стигна? Разбира се, ще извикам Симеон.
След няколко минути двамата съседи бяха в антрето. Снежана Витошкиа ги посрещна с шумно сумтене.
— Защо сте тук? Да правите спектакъл ли?
— Дойдохме като свидетели — заяви твърдо Симеон Яворов. — Да удостоверим, че Мария Емилова взема само личните си вещи.
В тяхно присъствие Мария обиколи къщата още веднъж и показа багажа си: два куфара с дрехи, чанта с документи, раница с играчки, няколко книги.
— Това е всичко. Мебелите, посудата, техниката — остават тук.
— И така трябва! Нищо мое няма да се изнася! — отсече свекървата.
Олга Валентинова поклати глава и въздъхна тежко.
— Снежана Витошкиа, не ви ли е срам поне малко…
