Калина беше застанала насред кухнята и наблюдаваше как съпругът ѝ, Кирил, с видимо удоволствие си отрязва дебело парче сочна свинска пържола. Ароматът изпълваше въздуха толкова плътно, че на нея – вече в осмия месец – ѝ се догади от глад. Стомахът ѝ се сви болезнено. Трети пореден месец хемоглобинът ѝ падаше, лекарят ѝ беше изписал желязо и настоятелно ѝ препоръчваше телешко, дроб, нарове.
Тя посегна с вилицата към общото плато.
— Ъ-ъ, я по-полека, скъпа — суха, набръчкана ръка сграбчи китката ѝ.
Свекървата, Йорданка Борисова, я изгледа над рамките на очилата с онази престорена усмивка, която предизвиква желание да бъде изтрита с шкурка.
— Това не е за теб, Калинче. Мазно е, пържено е. И без това си подпухнала — виж си глезените, като колони са! Докторът какво каза? Режим!
С решителен жест тя бутна към снаха си друга чиния. В нея самотно се мъдреше сварен тиквичен резен.
— Ето, хапвай това. Витамини, фибри — полезно за бебето.
— Йорданка Борисова, имам нужда от протеини. Гладна съм, от тиквичка не се засищам.
— Гладът не е болест, ще го изтърпиш — отсече свекървата и си сложи още едно парче месо. — Аз две деца износих на картофи и хляб, и пак станаха здрави мъже. А вие, младите, мислите само за стомаха си. Кириле, кажи ѝ!
Калина се обърна към мъжа си — нейния Кирил, уж опората ѝ. Мениджър на средно ниво, който обичаше да философства как мъжът бил глава на семейството.
— Калин, мама е права. Виж се — трудно ходиш, отоците са сериозни… Не е полезно за детето. Яж зеленчуци, така ще сте по-здрави.
В същия миг бебето я ритна силно под ребрата, сякаш протестираше: „Сериозно ли, татко?“
Тя гледаше как двамата най-близки ѝ хора спокойно се наслаждават на месото, купено с общи средства, докато тя — жената, която носеше под сърцето си наследника на този „глава на семейството“ — преглъщаше безвкусната тиквичка.
Онази вечер Калина не пророни сълза. Изяде си порцията мълчаливо. Но дълбоко в нея, там, където доскоро живееше безусловната ѝ любов към Кирил, се появи малко, леденостудено зрънце.
Живееха под наем в двустаен апартамент и деляха разходите поравно. Калина беше учителка по музика. До излизането си в майчинство работеше до изнемога — уроци в училище, частни занимания, участия по концерти. Знаеше цената на всеки лев и имаше ясна цел — своята „Свещена касичка“.
Тя изпитваше панически страх от болка и грубост. Историите на приятелки за раждания по време на дежурства, когато акушерките крещят: „Като ти беше хубаво да разтваряш краката, не те болеше!“, я караха да настръхва. Затова спестяваше за договор с частна болница, самостоятелна стая, епидурална упойка и лекар, който ще я държи за ръката, а няма да я унижава.
Парите стояха в кутия на най-горния рафт — нейната застраховка срещу кошмара. Три седмици преди термина тя заговори Кирил.
— Трябва да отидем да подпишем договора. Имам спестени шейсет хиляди. Дай още десет за такси, чантата за родилното и дребни разходи.
Кирил седеше пред компютъра и играеше. При думата „пари“ дори не се обърна веднага.
— Калин… има един проблем.
— Какъв проблем?
— Няма ги.
— Как така ги няма? — гласът ѝ трепна. — Миналата седмица получи премия. А моите шейсет хиляди? Бяха в плика!
Той най-после се завъртя към нея.
— На мама ѝ трябват нови зъби. Мостът ѝ се разпада, боли я, не може да дъвче. Дадох всичко.
За миг светът ѝ се наклони.
— Дал си парите ми за раждането… за зъбите на майка си? — прошепна тя, защото гласът ѝ изчезна. — А аз? Как ще раждам? В коридора ли?
На прага се появи Йорданка Борисова, бършейки ръце в кухненска кърпа, с войнствено изражение.
— Защо вдигаш врява? Голямата работа, че ще родиш без глезотии! В областната болница ще те приемат и нищо няма да ти стане.
