Бебето проплака силно, раздвижи мъничките си ръчички и отвори очи към света.
— Момче, три килограма и осемстотин. Напълно здраво — отсече акушерката с делови тон.
Калина се взря в лицето на сина си и сърцето ѝ се сви от обич. Детето беше удивително красиво. Имаше същия разрез на очите като Кирил, същата твърда линия на брадичката. Само кожата му изглеждаше леко жълтеникава — обичайна неонатална жълтеница.
— Носът е на бащата — подсмихна се акушерката. — Ей такъв, като картофче.
Калина изви устни в горчива усмивка. Дори в този миг не ѝ беше спестена иронията.
Денят на изписването настъпи бързо.
Тя излезе по стълбите на родилния дом, отслабнала и пребледняла, с тъмни сенки под очите. Краката ѝ едва я държаха. В двора, върху разкалян, утъпкан сняг, я чакаше Кирил. В ръката си стискаше три карамфила, увити в шумолящ целофан. До него стоеше Йорданка Борисова — пременена с чисто нова кожена шуба. Явно зъбите бяха отложени за по-добри времена.
На няколко метра по-назад, до старата кола, стояха родителите на Калина. Бяха пристигнали от друг град веднага щом научиха, че е родила. По нейна молба не се приближаваха до Кирил, преди тя да излезе.
Кирил тръгна към нея с напрегната, изкуствена усмивка.
— Честито, имаме наследник! Я да го видя.
Но Йорданка го изпревари. Като граблива птица се наведе над повитото бебе и грубо дръпна одеялцето.
— Я да видим… Ох!
Тя отскочи назад театрално и притисна ръката си с кожената ръкавица към устата.
— Кириле! Погледни!
— Какво има? — той се наведе.
— Ама той е тъмен! Виж му кожата! И носът! Такъв нос в нашия род няма! — пискливо изкрещя тя.
Кирил примигваше объркано. Гледаше сина си, но сякаш не виждаше детето, а думите, които майка му месеци наред беше втълпявала в главата му.
— Калина… — прошепна той. — Малко е… по-мургав. И не прилича на мен.
— Това е жълтеница, Кириле. При половината новородени се появява. Ще отмине до седмица.
— Жълтеница ли? — изсумтя свекървата. — Разправяй ги на друг! Това си е друга кръв! Казах ти, Кириле, не бързай да го припознаваш! Искай ДНК тест веднага! Ние това в дома си няма да го заведем!
Хората наоколо започнаха да се обръщат. Други семейства, медицински сестри, дори фотограф, дошъл за снимки при изписване. Сцената беше унизителна — млада майка с бебе в ръце и креслива свекърва, която я обвинява в изневяра.
Кирил пристъпваше неловко. Срам го беше, но гласът на майка му звучеше по-силно от собствената му съвест.
— Калина, извинявай… — измънка той. — Но може би… за всеки случай… да направим тест? Още сега ще минем през клиника, аз ще платя. Просто… трябва да съм сигурен.
Бащата на Калина направи крачка напред, юмруците му се свиха.
— Тате, недей! — спря го тя рязко.
Подаде бебето на майка си и спокойно разкопча чантата си.
— Знаех, че ще го кажеш, Кириле.
— Какво да кажа?
— Преди две седмици ви чух в кухнята. Чух всичко — „нагуляла“, „копеле“, „ще подпише отказ“. Нито дума не сте спестили.
Извади прозрачна папка, сгъната на четири, и се приближи плътно до него. Погледът ѝ беше твърд.
— Принуди ме да раждам в мизерия, защото даде моите пари за зъбите на майка си. Хранеше ме с варени тиквички, докато ти вечеряше месо. Обсъждахте ме зад гърба ми като някаква случайна жена. А сега се съмняваш?
— Чети! — изкомандва тя.
Ръцете му трепереха.
— „Вероятност за бащинство — 99,9 процента. Биологичен баща: Борисов Кирил Стоянов. Дата на изследването — преди десет дни…“
Йорданка грабна листа, прегледа го и лицето ѝ пламна на червени петна.
— Фалшификат! Купила си го! Това е монтаж!
Калина дори не я удостои с поглед. Очите ѝ бяха впити в Кирил.
— Изследването е направено в лицензирана лаборатория. Има регистрационен код, можеш да провериш. А сега ме изслушай внимателно.
Тя отстъпи крачка назад, към колата на родителите си.
— Сина си ще виждаш само ако съдът позволи. Ще плащаш издръжка — двадесет и пет процента от всички доходи, включително бонуси. Освен това — фиксирана сума за моето издръжане, докато детето навърши три години.
Гласът ѝ беше спокоен, но в него нямаше и следа от колебание, а Кирил започна да разбира, че този път не майка му, а Калина държи контрола над всичко.
