За извънбрачната връзка на съпруга си Галина Яворова разбра по чиста случайност. Беше отишла до химическото чистене, за да вземе тъмносиния му вълнен костюм, а служителката ѝ подаде не само него, но и огромна рокля на ярки цветя. Галина веднага възрази, че е станала грешка, ала момичето със строги очила посочи с идеално лакиран нокът към тетрадката за поръчки. Там черно на бяло пишеше: „костюм – 1 бр., рокля от коприна на цветя – 1 бр.“
Във филмите любовниците обикновено са млади и фини. Съперницата на Галина обаче се оказа нейна връстница и носеше поне два номера по-големи дрехи. Самата тя след петдесетте беше качила няколко килограма, но не толкова, че продавачките да я насочват към щандовете за макси мода. За разлика от другата жена – на нея определено нямаше да ѝ е излишно.
Вечерта Галина се обърна към Ростислав Стоянов с привидно спокоен тон, като прехапваше вътрешната страна на бузата си, за да не избухне:
— Ростислав, какво означава това?
Очакваше да започне да се оправдава — да измисли някаква далечна братовчедка или нелепа история. Вместо това той тежко се отпусна в креслото, закри лицето си с длани и глухо изрече:
— Обичам я.
Оказа се, че вече година води двоен живот. И още нещо — Галина познаваше тази жена. Това беше фризьорката Десислава Данаилова, при която тя веднъж бе отишла, докато обичайната ѝ коафьорка беше в отпуск. Подстрижката тогава ѝ се стори прекалено къса и повече не повтори посещението. Как точно Десислава и Ростислав са се сближили, остана загадка — Галина не посмя да пита, защото се страхуваше, че ще изгуби самообладание. А да вика и да прави сцени не беше в природата ѝ — винаги се е гордяла с уравновесения си характер.
Разводът мина кротко, без скандали и театрални жестове. Доволен от лекотата, с която всичко приключи, Ростислав остави апартамента на нея, но прибра вилата и автомобила. Новата му избраница се оказала страстна градинарка и вече крояла планове какви сортове домати и репички ще засади. Самата Галина никога не е била почитател на вилния живот, така че не прие това като голяма загуба. Колата също не ѝ липсваше — тя така или иначе не шофираше.
Но отсъствието на мъжа ѝ, когото винаги е смятала, че не обича истински, се оказа болезнено. Дали беше навикът, дали страхът от самотата на тази възраст — не можеше да си обясни. Дъщеря ѝ настояваше да долети от Русе, ала Галина я разубеди. Те никога не са били особено близки; вероятно щеше само да я поучава, както винаги.
„Мамо, време е да започнеш работа, не може вечно да стоиш вкъщи!“
„Виж тази програма за хора на твоята възраст, запиши се, после ще си намериш нещо.“
„И какво е това палто? Да не си го взела от музейната гардеробна?“
Точно такива реплики не ѝ бяха нужни сега. И все пак трябваше да признае — дъщеря ѝ беше права. Работата щеше да ѝ даде опора. Само че през всичките години Ростислав не желаеше тя да работи. Харесваше му да се прибира в дом, където го чакат топла вечеря и безупречна чистота. Майка му била лекар и от малък го възпитала в почти стерилна подреденост. Освен това Галина се беше посветила на детето — балет, уроци по английски, частни преподаватели… А сега момичето танцуваше по сцени оскъдно облечено. Ако беше предполагала, може би нямаше да вложи толкова средства и усилия.
Когато отиваше на първото интервю за работа, тя беше убедена, че ще я одобрят. При петнадесетото вече знаеше предварително, че ще я отхвърлят. Някаква доброжелателна жена от опашката я посъветва да се обърне към бюрото по труда. Парите ѝ почти се бяха изчерпали, а да иска помощ от дъщеря си ѝ се струваше унизително.
В службата я посрещна млада служителка с хладно изражение, която също носеше дрехи от по-големи размери. Тя разсеяно прегледа документите и повдигна вежди:
— Правилно ли разбирам, че от двадесет и три годишна не сте работили?
— Това престъпление ли е? Членът за тунеядство отдавна е история! — избухна Галина.
Момичето се подсмихна леко.
— По образование сте архитект. Осъзнавате ли, че за три десетилетия тази сфера се промени значително?
— Намеквате, че съм изостанала? Моля ви се! Със смартфона се оправям по-бързо от дъщеря си — тя още не може да обработва снимки като хората!
Служителката я изгледа по-внимателно.
— Имате дъщеря?
— Разбира се.
— На колко години е?
— Скоро ще навърши тридесет. Но това няма общо — работа търся аз, не тя. Макар че… ако знаехте с какво се занимава — срамота. Цял живот ѝ посветих, трийсет години не работих заради нея, а тя…
Младата жена рязко затвори папката и каза:
