— Добре, ще ви кажа направо. Казвам се Светлана Валентинова. И ви предлагам работа. Трябва ми човек, който да ми помага да разговарям с майка ми.
Галина Яворова я изгледа недоумяващо.
— И какво общо имам аз с това?
— Огромно. Вие сте досущ като нея — същият поглед, същата осанка. Психологът ми твърди, че няма да оправя живота си, докато не се науча да общувам нормално с майка си. Но как? Каквото и да кажа, все е грешно, все не ѝ харесва! Затова си мислех… може би вие ще ѝ отговаряте вместо мен. С точните думи. Тя ще спре да ме хокa, а аз ще спра да ям непрекъснато. Как ви звучи?
Предложението беше толкова абсурдно, че Галина не се сдържа и се разсмя. Стана, прибра документите си и поклати глава.
— Започвам да разбирам майка ви. Подобна нелепост не бях чувала през живота си.
Тръгна към вратата, но нещо я накара да се обърне. Светлана стоеше със свито лице, подсмърчаше съвсем по детски. Някога и нейната дъщеря плачеше така. Галина въздъхна и се спря.
— Добре — каза след кратка пауза. — Но при едно условие: на всички ще казвам, че съм започнала работа като психолог. Ще обяснявам, че съм минала преквалификация.
Началото не беше леко. Светлана ѝ звънеше, четеше съобщенията на майка си и питаше какво да отговори. Галина формулираше текстовете, но младата жена често влизаше в спор — не ѝ звучало естествено, било прекалено меко или прекалено твърдо. Понякога, изморена да се кара и с майка си, и с Галина, Светлана избираше среден вариант. И постепенно се видя резултат: упреците намаляха, а пристъпите към хладилника станаха по-редки.
Всяка събота двете правеха „операция разговор“. Светлана набираше майка си на високоговорител, а Галина седеше до нея и ѝ подаваше написани на листче реплики. Отношенията между майка и дъщеря наистина омекнаха, макар че дори Галина признаваше — жената понякога прекалява. Да, Светлана имаше излишни килограми, но нима това е причина да бъде унижавана? Момичето и без това тичаше до тоалетната след почти всяко хранене — какво по-голямо наказание от това?
— А баща ти? — попита един ден Галина. — Къде е той?
— Почина, когато бях малка — отвърна тихо Светлана. — Дълго му се сърдих. Мислех, че ни е изоставил. Не разбирах, че смъртта не е избор. Живеехме бедно, често нямахме какво да ядем. Понякога си мисля, че затова сега не мога да спра — сякаш наваксвам за онези години.
Сърцето на Галина се сви. Макар вече да беше намерила постоянна работа — контрольор в кино — тя продължи да помага на Светлана. След съботните разговори си правеха чай и си говореха. Отначало за дреболии, после за по-съкровени неща. Светлана споделяше за мъжете в живота си, а Галина — за съпруга си и неговата любовница, за дъщеря си, която танцуваше по нощни заведения.
— Може ли да разкажа това на майка ми? — засмя се веднъж Светлана. — Тя постоянно недоволства от работата ми, та поне да чуе, че има и по-скандални истории.
Неусетно Галина ѝ довери и нещо, което рядко изричаше на глас — за сестра си Дарина Балканска.
— Ние бяхме неразделни — каза тя замислено. — Никога не се карахме. После се влюбих. Казваше се Павел Пиринки — висок, хубав, работеше механик в депото. Бях горда и глупава. Реших, че не ми подхожда. Аз — дъщеря на университетски преподавател, възпитана, с образование… А той — обикновен работник. Дарина знаеше, че го харесвам. Нарече ме глупачка. И беше права. Заминах при баба ни за лятото, а когато се върнах — двамата вече бяха заедно. Казах ѝ, че съсипва живота си, и си тръгнах завинаги.
— Завинаги? — не разбра Светлана.
— Почти. Видяхме се само три пъти — на погребението на баща ни, после на майка ни и при нотариуса за завещанието. Павел я отведе в Ботевград, а аз тук се омъжих за Ростислав Стоянов.
— И не поддържахте връзка?
Галина преглътна трудно.
— Тя почина преди две години.
— А вие… отидохте ли?
— Не.
Светлана поклати глава.
— Май психолог трябва повече на вас. Отидете на гроба ѝ. Говорете ѝ, сякаш ви чува. Аз направих така с баща ми. Помогна ми.
Първоначално Галина махна с ръка. Но мисълта заседна в съзнанието ѝ. Спомни си деня, когато Павел Пиринки се обади — как устните ѝ изтръпнаха и не можа да продума, дали от ужаса да приеме, че сестра ѝ вече я няма, или защото гласът му все още имаше власт над нея и сърцето ѝ заби неравно още при първия звук.
