— Не съм забравила да преведа пари на майка ти. Просто съзнателно не го направих — отсече Надежда още от прага, когато напрежението между тях вече беше станало ежедневие, а Драгомир осем месеца поред стоеше без работа.
— Надежда, пак си пропуснала да изпратиш сумата на Светлана Николова! — гласът на Драгомир прозвуча укорително в момента, в който тя прекрачи прага след изтощителен десетчасов работен ден.
Тя замръзна за секунда, докато събуваше обувките си. Ключовете в ръката ѝ потрепериха — първо от умора, после и от надигащото се раздразнение.
— Нищо не съм пропуснала. Нарочно не преведох парите — изправи се тя и го погледна право в очите. Той стоеше на вратата на хола с недоволно изражение.
— Как така „нарочно“? Мама разчиташе на тези пари! Утре трябва да плати сметките си!
— Майка ти получава пенсия, има спестявания и отдава стая под наем. А ние изплащаме заем за колата, който изтегли, когато все още работеше — отвърна Надежда и се отправи към кухнята. — И вече осем месеца аз поемам всичко сама.
— Пак започваш! — тръгна след нея Драгомир. — Обяснявал съм ти стотици пъти — в моята сфера има застой. Няма да се хвана на някаква смешна позиция за жълти стотинки. Ще изчакам предложение, което си струва.
Надежда отвори хладилника и въздъхна тежко — вътре почти нямаше нищо.
— Дори до магазина не си стигнал? — обърна се тя към него. — Оставих ти списък и пари сутринта.
— Имах онлайн интервю — сви рамене той. — После говорих с бившите колеги. Не ми остана време.
— Но си намерил време да се оплачеш на майка си, че не съм ѝ изпратила петнайсет хиляди лева — каза Надежда, докато изваждаше купените по пътя продукти от чантата си. — Писна ми. И физически, и психически. Работя, готвя, чистя, плащам всичко, а ти единствено ме упрекваш и защитаваш майка си.
— Недей да преувеличаваш — настани се той на масата, сякаш очакваше вечерята да се появи от само себе си. — Това е временно. Щом намеря добре платена работа, всичко ще се оправи.
— Кога? — обърна се рязко тя. — След месец? След година? Или когато напълно се сринa? Работя като проектен мениджър в рекламна агенция, а вечер поемам и допълнителни задачи, за да вържем бюджета.
— Ти сама избра да работиш извънредно — отвърна хладно Драгомир. — Никой не те е карал.
— А с какво да покриваме вноските по твоята кола, наема и издръжката на майка ти? — започна да реже зеленчуци тя. — Заплатата ми едва стига за най-необходимото.
— Първо, колата е наша. Второ, мама действително има нужда от подкрепа. Тя ме е отгледала сама, няма да я изоставя.
— Светлана Николова те е отгледала преди трийсет и пет години! — избухна Надежда. — Сега е на шейсет и две, работи почасово като счетоводител, получава пенсия и дава под наем стая от тристайния си апартамент. Има повече доходи от мен!
— Откъде знаеш за това? — присви очи той.
— Случайно попаднах на обявата. Разпознах адреса и снимките — поднесе салатата на масата. — Само от наема взема по двайсет и пет хиляди лева месечно. Отделно са пенсията и заплатата ѝ.
— Шпионираш майка ми? — възмути се Драгомир.
— Опитвам се да разбера защо сме длъжни да я издържаме, при положение че ние самите едва се справяме! — седна срещу него тя. — И защо ти осем месеца стоиш у дома, отказвайки всяка оферта, защото не била „достойна“?
— Имам десет години опит! Няма да работя за шейсет хиляди лева, след като преди получавах сто и петдесет!
— На мястото, от което те съкратиха — напомни му тя. — Осем месеца са достатъчни човек да си намери поне десет различни възможности.
— Мама е права — бутна чинията си той. — Ти не ме подкрепяш. Вместо да вярваш в мен, само ме обвиняваш.
— А майка ти смята, че си се оженил за неподходяща жена — изправи се Надежда. — Всеки път ми повтаря, че добрата съпруга трябва да издържа мъжа си и да не задава въпроси.
— Тя просто се тревожи за мен.
— А някой тревожи ли се за мен? — гласът ѝ потрепери. — Някой пита ли ме как издържам, дали спя достатъчно, дали имам сили?
Драгомир мълчаливо отмести поглед.
— Точно така — грабна чантата си тя. — Излизам да се поразходя. Трябва ми въздух и малко време да помисля.
Навън Надежда извади телефона си и набра най-близката си приятелка.
— Евелина, мога ли да мина? Имам нужда да поговоря.
Половин час по-късно вече седеше в кухнята на Евелина с чаша горещ чай в ръце.
— Не издържам повече — поклати глава тя. — Осем месеца поемам всичко сама, а той единствено ме критикува и защитава майка си.
— А свекърва ти наистина ли е в затруднение? — попита сериозно Евелина.
— Именно това е абсурдът — въздъхна Надежда. — Разбрах, че положението изобщо не е такова, каквото го представят.
