Пронизителен, дрънчащ клаксон разсече тишината на петъчната вечер толкова внезапно, че коргито Борис подскочи от мекото си одеяло и избухна в дрезгав лай. Гергана трепна и едва успя да задържи чашата с червено сухо вино, за да не се разлее върху покривката. Във фурната тихо цвърчеше пъстървата, а кухнята беше изпълнена с наситения аромат на чесън, розмарин и прясно настърган лимон.
Тя очакваше Николай. Още сутринта той ѝ бе изпратил загадъчно съобщение — да приготви специална вечеря и да се настрои за нещо голямо. Обещал беше изненада, която щяла да докаже „какво всъщност струва“. Гергана искрено се надяваше, че най-после са одобрили документите за малкия парцел край града, за който двамата пестяха от години.
Клаксонът прозвуча отново — дълъг, нахален, нетърпящ възражение. В отговор алармата на съседската кола писна истерично. Гергана дръпна тежката ленена завеса и погледна навън.
В тесния двор, заел две места и напълно препречил изхода на стария седан отсреща, се мъдреше огромен черен джип. Лъскав, с внушителна хромирана решетка, той изглеждаше нелепо сред сивите панелни блокове — сякаш кацнал космически кораб. Вратата на шофьора се отвори с тихо щракване и на мокрия асфалт слезе Николай. Той не просто излезе — той пристъпи напред с разперени рамене и огледа двора така, сякаш вече го притежаваше. От другата страна внимателно се измъкваше майка му, Светлана Валентинова, придържайки дългия си шлифер да не се изцапа.
Телефонът върху масата избръмча.
— Гери, отключи долу, забравих ключовете в колата! — гласът на Николай трептеше от възторг. — И сложи на масата всичко най-хубаво. Ще празнуваме сериозно!
Гергана обърна апарата с екрана надолу. В стомаха ѝ се надигна неприятна тежест.
Само след няколко минути антрето се изпълни с хора и влага. Светлана Валентинова прекрачи прага първа. От влажния ѝ шлифер се носеше мирис на дъжд и улица, примесен със сладникавия, натрапчив аромат на любимия ѝ парфюм. Без да се поколебае, тя стъпи с калните си ботуши върху светлия ламинат, пренебрегвайки постелката.
— Посрещай шампионите! — обяви високо тя и огледа коридора с присвити очи, сякаш проверяваше собствен имот.
Николай влезе след нея — зачервен, сияещ, с широка усмивка. В ръката си въртеше тежкия ключ с електронен чип и едва сдържаше възбудата си. Дори не се наведе да прегърне съпругата си.
— Видя ли машината? — изстреля той и посочи към прозореца. — Четири по четири, кожен салон, панорамен покрив! Звяр! Щом седнах зад волана, разбрах — това е моето.
Той метна ключовете върху стъклената конзола. Стъклото иззвънтя остро в притихналия апартамент.
Гергана остана до входа на кухнята, скръстила ръце пред гърдите си. Беше облечена в обикновен домашен панталон и широка тениска, но в този момент, изправена срещу разгорещените им лица, се чувстваше единственият трезво мислещ възрастен човек в стаята, който ясно осъзнаваше, че тази вечер тепърва ще се превърне в изпитание.
