След кратко мълчание Галина Яворова пое дълбоко въздух и тихо отвърна:
— Добре. Нека бъде така, както предлагаш.
На гробищния парк Павел Пиринки тактично се отдръпна, оставяйки я сама. Тя стоеше пред надгробната плоча и усещаше как думите заседват в гърлото ѝ. Нямаше сили да говори на глас със сестра си. Само се взря в снимката — зряла жена с мек, топъл поглед, толкова напомнящ очите на майка им. В този безмълвен миг Галина мислено обеща, че няма да е последното ѝ идване тук.
Къщата се оказа приветлива, макар и леко разхвърляна. Личеше си, че липсва женско присъствие — щеше да ѝ се отрази добре едно сериозно почистване. Въпреки това домът излъчваше уют и спомени.
— Нима никой от децата ви не иска да живее с теб? — попита тя уж небрежно, стараейки се гласът ѝ да звучи равнодушно.
Павел въздъхна.
— Не. Снахата не понася къщи с двор, предпочита апартамент в града. А на дъщерите им е далеч до работата. Но ме навестяват, редуват се. Благодаря ти, че питаш… приятно ми е. Знам, че години наред ме смяташе за неподходящ за сестра ти. Мислеше, че не ѝ подхождам. Само че ти се кълна — бях ѝ верен съпруг и никога не съм я наранявал. Ако трябва да съм честен… като младеж си представях, че един ден ще се оженя за теб. Не ме гледай така — беше ослепително красива. А и сега си.
Галина го зяпна смаяна. Думите му я свариха неподготвена.
— Да не ти прилоша? — притесни се той. — Седни, моля те. Ще ти донеса вода.
Разтича се към кухнята, а тя бавно се отпусна в креслото и притвори очи. Колко различна се оказваше действителността от страховете ѝ. През годините бе убедена, че и сестра ѝ, и Павел са знаели за нейната несподелена любов, че са я съжалявали или дори са се подсмихвали зад гърба ѝ. А се оказваше, че са вярвали, че просто не го харесва.
Нещо меко докосна глезена ѝ. Тя стреснато отвори очи. В краката ѝ се беше свила рошава кучка, която тихичко мърмореше и се опитваше да положи глава върху обувките ѝ.
— Вега? — учудено възкликна Павел от прага.
Стоеше там с чаша вода в ръка, видимо поразен.
— Това вашето куче ли е? — попита Галина, макар въпросът да звучеше нелепо.
— След като Дарина Балканска си отиде, не допуска никого — отвърна тихо той. — Беше нейна. Нито мен, нито децата признава. Дори ме захапа преди време.
Показа ръката си, макар че белези не се виждаха. Галина разбра достатъчно. Наведе се и внимателно прокара длан по гъстата козина. Кучето въздъхна и се намести още по-близо.
Телефонът ѝ иззвъня рязко. Тя се намръщи — моментът беше толкова крехък. Канеше се да откаже обаждането, но видя името на Светлана Валентинова. Вероятно пак беше имала сблъсък с майка си.
— Слушам те.
— Галина Яворова, аз съм Светлана… Извинявайте, че ви безпокоя. Само че… мисля, че има промяна! След разговора ни реших: щом вие сте намерили сили след толкова години да направите тази крачка, защо аз да не мога просто да отида при мама? Рано или късно пак щеше да ме принуди. Купих торта и се отбих. Изядох само едно парче! Тя, разбира се, пак започна — че съм дебела, че никой няма да ме поиска такава. Когато ѝ показах снимка на Преслав Руменов, заяви, че по очите му личи, че е негодник. Но аз мълчах. Не ѝ противоречих. И не плаках. После обаче през нощта се пречупих. Отидох в кухнята, седнах на пода и започнах да ям тортата направо от кутията. Плачех и ядях. Тя влезе, видя ме, взе лъжица и седна до мен. Така си останахме — двете, в тишина, със сладкото и сълзите.
Гласът ѝ потрепери.
— После тя ми каза, че най-много се страхувала да не роди син. Баща ми я биел, без да оставя следи. Никога не можела да докаже нищо. Бояла се, че ако има момче, ще стане същият. А когато съм се родила аз, я обхванал друг ужас — че ще порасна и ще повторя съдбата ѝ. Искала съм да имам различен живот. Тогава ѝ признах, че когато бившият ме нарече дебела, му ударих шамар и го изгоних. И двете се разсмяхме! А тя добави: „Ти не си дебела, ти си прекрасна, дъще.“ И пак плакахме… Бяхме целите в крем и сълзи, но щастливи. Изхвърлих остатъка от тортата. И сякаш изхвърлих желанието да воювам с нея. Ох, пак говоря само за себе си… А при вас?
Галина премести поглед към рамката със снимката на сестра си, после към Вега, която вече спокойно дремеше до краката ѝ. Не погледна Павел, но усещаше присъствието му — тихо и търпеливо.
— При мен всичко е наред — отвърна тя меко. — Струва ми се, че оттук нататък нещата ще се подредят. Наистина вярвам в това.
