Тя дълго мисли за онзи разговор по телефона – дали онемя от ужаса, че сестра ѝ вече не е между живите, или защото гласът на Павел Пиринки все още имаше силата да разклаща вътрешния ѝ свят. Само от едно „Ало“ пулсът ѝ се объркваше. На Ростислав Стоянов не каза нищо. За погребението също не тръгна. Не намери смелост нито да види Дарина Балканска в ковчег, нито да застане очи в очи с Павел и да издаде всичко, което години наред бе крила.
Адреса знаеше наизуст. Дарина редовно изпращаше писма – грижливо написани, с вложени снимки на себе си и на децата. На общите фотографии Галина Яворова внимателно изрязваше Павел, сякаш така можеше да изреже и миналото. Отделяше тези парчета хартия в самостоятелна папка и я прибираше дълбоко в шкафа. Радваше се, че нито дъщеря ѝ, нито Ростислав бяха попаднали на нея. Понякога обаче я пронизваше мисълта – ако тя самата си отиде внезапно, какво ли биха открили, докато подреждат вещите ѝ? Как биха тълкували тези осакатени снимки?
Една нощ се въртя до три след полунощ, без сънят да я докосне. Накрая стана рязко, отвори лаптопа и купи билет за Ботевград. Направи го набързо, преди страхът да я разубеди. Щом получи потвърждението, сякаш нещо тежко падна от гърдите ѝ и тя заспа дълбоко. На сутринта за пръв път от години не чу алармата и проспа.
Светлана Валентинова одобри решението ѝ. Каза, че ще се справи сама и без помощта на Галина.
— Може би дори ще ѝ отида на гости — добави тя несигурно, сякаш пробваше думите на вкус.
Във влака Галина попадна в купе с млада двойка младоженци, тръгнали на сватбено пътешествие. Стори ѝ се необичайно да избереш влак за такава цел, но хората имат различни представи за романтика. Те се оказаха разговорливи и мили. Момичето беше родом от Ботевград и до петнайсетгодишна възраст бе живяло там. Посъветва я в кой хотел е най-добре да отседне и ѝ обясни как да открие гробищния парк и администрацията.
Хотелът не оправда очакванията ѝ – стаите бяха тесни, въздухът тежък, а прозорците гледаха към шумна улица. „Няма значение“, каза си тя. „Няма да остана дълго.“ Остави куфара, изми се и веднага позвъни в канцеларията на гробищата. Когато произнесе името на сестра си, гърлото ѝ пресъхна, а очите я парнаха. Докато чакаше да ѝ продиктуват парцела и алеята, наум подреждаше какво ще каже на Дарина — че ѝ прощава, че съжалява за всички години мълчание, макар да е чела всяко писмо по няколко пъти и да ги е подреждала в спретнати купчини. Думите обаче не се подчиняваха, разпадаха се още преди да ги изрече.
Тя се преоблече в тъмна, изчистена рокля — все пак отиваше на гробище. Забеляза, че платът ѝ стои по-свободно от преди. Дали от тревоги, дали защото покрай Светлана бе започнала да яде по-малко, но бе отслабнала. Погледна се в огледалото и остана учудващо доволна от отражението.
Реши да купи цветя пред входа на гробищния парк. Взе само чантата си, заключи стаята и тръгна по коридора. На изхода почти се сблъска с мъж в кариран костюм. Той задържа тежката врата, за да мине.
— Галина?
Сърцето ѝ пропусна удар. Ако не бяха снимките, които Дарина ѝ изпращаше през годините, едва ли щеше да го разпознае — Павел бе променен, побелял, по-слаб. И тя самата не беше същата. Въпреки това той я позна веднага, макар че тя никога не му бе пращала своя снимка.
Тя застина, несигурна как да реагира. Павел направи крачка и я притегли силно към себе си. Ухаеше на лимон и на нещо морско, свежо.
— Как се озова тук? Защо не ми се обади?
Галина стоеше скована, ръцете ѝ останаха отпуснати. Не успя нито да отвърне на прегръдката, нито да се усмихне. Беше убедена, че чувството отдавна е изсъхнало, превърнало се е в прах. А сега то се надигаше в нея — разлистваше се, обгръщаше я с аромат на лимон и солена вода.
— Исках да посетя гроба на Дарина — произнесе трудно тя. — Не желаех да притеснявам никого, затова отседнах в хотел.
Павел се разсмя искрено.
— Но това е моят хотел! Какво съвпадение. Днес изобщо не смятах да идвам, но в мазето се спука тръба и реших лично да проверя какво става. Галина, толкова се радвам да те видя! Почти не си се променила… Знаеш ли какво — сега ще помоля момичетата да ти направят кафе със сметана, както го обичаш. Все още го пиеш така, нали? Аз ще оправя набързо нещата и ще те закарам до гробищата. После ще дойдеш у дома. Без възражения! Довечера трябва да минат децата — ти още не си ги виждала, нали? Ще наредя да преместят багажа ти при нас. Всъщност отдавна мислех да ти се обадя, но се страхувах, че няма да вдигнеш…
Той разпери ръце и млъкна. В този миг Галина ясно осъзна, че през всички тези години страховете и обидите са живели единствено в нейното въображение. Прониза я мъчителна тъга по изгубеното време, по сестра ѝ, чийто живот бе останал почти непознат за нея заради собствената ѝ гордост и неразумие.
