Самолетът кацна точно в обявения час. Елена Асенова пое дълбоко въздух — пътуването най-сетне приключваше. Две седмици край морето бяха истинска наслада, но копнежът по дома се беше натрупал. Представяше си как ще влезе в собствената си баня, ще си пусне горещ душ, после ще си направи чай и ще се изтегне на дивана пред телевизора. Без програми, без часове за тръгване, без тичане по забележителности. Само тишина, спокойствие и сладко уединение.
Съпругът ѝ трябваше да я посрещне на летището, но малко преди кацането ѝ изпрати съобщение, че е възпрепятстван служебно. „Хвани си такси, ще го поема“, беше написал Георги Цветанов. Елена се почувства леко засегната, ала преглътна разочарованието. Откакто го бяха повишили за ръководител на отдел, работата му сякаш нямаше край. Закъснения, командировки, спешни обаждания — през трите години брак тя бе свикнала с този ритъм.
След като взе куфара си от лентата, тя се отправи към изхода. Посрещна я влажен септемврийски въздух, примесен с ситен дъжд и пронизващ вятър. Контрастът с топлото турско слънце беше толкова рязък, че я побиха тръпки. Повика такси, каза адреса и се облегна назад, притваряйки очи. Умората от полета я налягаше неудържимо.
Колата спря пред блока. Елена плати на шофьора и с усилие измъкна тежкия куфар от багажника. Дъждът ръмеше тихо, когато тя остана сама пред входа и вдигна поглед към познатите прозорци. В кухнята светеше лампа, а върху пердетата се движеха сенки. „Георги вече си е вкъщи?“ — учуди се тя. Нали твърдеше, че ще се забави до късно.
Влезе във входа, намести куфара в асансьора и се качи до шестия етаж. Пред собствената си врата внезапно я обзе странно безпокойство. Отвътре долитаха гласове — женски и детски. Замръзна и се заслуша. Не ѝ се беше сторило. Жена говореше приглушено, а дете се смееше звънко.
Тя пъхна ключа и отключи. Вратата се отвори и я лъхна аромат на пържени картофи. Обикновеният домашен мирис, който обикновено носеше уют, сега ѝ се стори неуместен и чужд.
— Георги, аз съм! — извика тя, докато вкарваше куфара в антрето.
От кухнята настъпи внезапна тишина. След миг се чуха забързани стъпки. В коридора се появи непозната жена на около тридесет и пет — слаба, с късо подстригана кестенява коса и необяснимо познати черти. Зад нея надничаше момиче на около десет години — нейно пълно копие.
— О… — жената спря, избърсвайки ръце в кухненска кърпа. — Вие… вече сте си тук?
Елена я гледаше втренчено, опитвайки се да осмисли картината. Непознатата стоеше уверено — с нейната престилка, с нейна кърпа в ръце, в нейния дом, сякаш това ѝ принадлежеше.
— Да, върнах се — произнесе бавно Елена Асенова. — Бихте ли ми казали коя сте?
Жената се усмихна напрегнато.
— Мислех, че Георги ви е уведомил. Аз съм Лилия Яворова, бившата му съпруга. А това е Йоана Ковача — нашата дъщеря.
За миг на Елена ѝ се зави свят. Бивша съпруга? Дъщеря? Георги никога не беше споменавал, че има дете. Беше казвал само, че някога е бил женен и разводът е станал бързо, без да навлиза в подробности. А сега тази жена и едно момиче стояха в кухнята ѝ така, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
— Какво правите в апартамента ми? — попита тя, опитвайки се да овладее треперенето в гласа си.
Лилия сведе очи.
— Получи се проблем с жилището ни. Съседите отгоре ни наводниха и ремонтът ще е основен. Георги предложи да останем тук, докато сте в отпуск. Увери ме, че ще ви каже…
— Не ми е казвал нищо — прекъсна я рязко Елена. — Нито дума.
Лилия Яворова премести поглед към детето и обратно към Елена, видимо смутена. Момичето я дърпаше за ръкава и ѝ шепнеше нещо настойчиво.
— Мамо, казах ти, че чичо Георги не ни каза истината — изрече Йоана Ковача достатъчно високо, за да бъде чута.
— Тихо, Йоана — смъмри я бързо Лилия Яворова, опитвайки се да прекъсне думите ѝ, докато напрежението в коридора се сгъстяваше още повече.
