Лилия Яворова преглътна и се обърна отново към Елена Асенова, като сниши гласа си:
— Разбирам, че за вас това е шок. На ваше място и аз бих реагирала така. Но Георги Цветанов ме увери, че е говорил с вас и че нямате нищо против да останем за кратко.
— Къде е той в момента? — прекъсна я Елена и вече търсеше телефона си в чантата.
— В офиса. Каза, че скоро ще се прибере.
Без да каже повече, Елена набра номера му. След няколко продължителни сигнала най-сетне чу гласа му:
— Да, Лена?
— Би ли ми обяснил защо в дома ни са бившата ти съпруга и детето ѝ? — думите ѝ звучаха хладно, макар вътрешно да кипеше.
Отсреща настъпи неловко мълчание.
— По дяволите… вече ли си се прибрала? Мислех, че ще се забавиш на летището. Имам извънредна среща, смятах да приключа по-рано и да ти разкажа всичко лично.
— Обясни ми веднага — настоя тя.
— Трудно е по телефона. Апартаментът на Лилия е наводнен, нямат къде да отидат. Става дума само за две–три седмици, докато приключи ремонтът. Не можех да ги оставя на улицата, нали разбираш?
— Не разбирам защо не ми каза. И защо за първи път научавам, че имаш дъщеря.
— Исках да ти споделя… когато му дойде времето.
— Три години брак не бяха ли достатъчни, за да „му дойде времето“?
Той въздъхна тежко.
— Нека поговорим, когато се прибера. Моля те, не прави прибързани заключения.
Елена прекъсна разговора без довиждане. Усещането за измама я задушаваше. Три години е живяла с човек, който е скрил толкова съществена част от живота си. А сега непознати хора стояха в жилището ѝ, готвеха в кухнята ѝ и се държаха така, сякаш имат право.
Лилия още беше в антрето, неспокойно стискайки пръстите си.
— Повярвайте ми, знам колко неприятно изглежда всичко това — прошепна тя. — Георги ме убеди, че сте съгласна.
— Знаехте ли, че аз изобщо не съм чувала за Йоана? — попита Елена направо.
Веждите на Лилия се вдигнаха изненадано.
— Как така? Георги редовно се вижда с нея, плаща издръжка, взема я през уикендите…
— Взема я? Къде? — гласът на Елена трепереше от гняв. — Тя никога не е идвала тук.
— Разбира се, че не — отвърна Лилия смутено. — Той твърдеше, че не одобрявате контактите му с дете от първия брак. Затова се срещат навън — в паркове, кафенета…
Елена притвори очи. Изведнъж всичко ѝ се стори чуждо. Георги я беше лъгал системно. И очевидно е подвеждал и Лилия, представяйки я като студена и безсърдечна жена.
— Никога не съм забранявала подобно нещо — каза тихо тя. — Просто не знаех.
По лицето на Лилия премина сянка на разбиране, после и на съчувствие.
— Значи и двете сме били заблуждавани — поклати глава тя. — Съжалявам. Ще си съберем багажа и ще си тръгнем веднага.
— Къде ще отидете по това време? — попита Елена, усещайки как гневът ѝ се смесва със съжаление. — Вече е късно.
— Ще намерим хотел. Не се тревожете.
Йоана, която досега мълчеше, тихо се обади:
— Мамо, не искам в хотел. Страх ме е там.
Лилия я прегърна.
— Само за една нощ, мила. Утре ще измислим нещо.
Елена ги гледаше — изморена жена и уплашено дете — и не можа да ги изгони. Каквито и да бяха отношенията ѝ с Георги Цветанов, тези две същества не носеха вина за неговите лъжи.
— Останете — каза след кратко колебание. — Поне тази вечер. Утре ще решим какво да правим.
Облекчението на Лилия беше видимо.
— Благодаря ви. Обещавам, няма да ви създаваме проблеми.
— Приготвили ли сте нещо за ядене? — попита Елена, насочвайки се към кухнята.
— Направих картофи и кюфтета. Нищо особено.
— Добре. Нека вечеряме. Пътувах дълго и съм изтощена.
Трите седнаха около масата в неловко мълчание. Йоана от време на време хвърляше плахи погледи към Елена, а тя не можеше да не забележи колко поразително детето приличаше на Георги Цветанов.
