Приликата беше поразителна – същите сиви очи, същата извивка на устните. Нямаше как да не я забележи. Как е възможно да не подозира за съществуването на това дете? И как Георги Цветанов бе успял толкова години да крие подобна истина?
— Много е вкусно — прекъсна тишината Елена Асенова, насилвайки се да звучи спокойно. — Готвите чудесно.
— Благодаря — отвърна Лилия Яворова с бледа усмивка. — Георги винаги е харесвал как приготвям картофите.
Думите ѝ останаха да висят между тях като невидима сянка. Напомниха на Елена, че тази жена познава съпруга ѝ отдавна — вероятно от години преди тя самата да се появи в живота му.
— Колко време бяхте семейство? — попита Елена, изненадана от хладнокръвието си.
— Седем години — отвърна Лилия. — Оженихме се веднага след университета. Разделихме се, когато Йоана Ковача беше на пет.
— Какво се случи?
Лилия погледна към дъщеря си.
— Йоана, отиди в стаята и си пусни нещо интересно по телевизията.
Момичето слезе от стола с нежелание и се отправи навътре. Двете жени изчакаха вратата да се затвори.
— Георги ми изневери — каза тихо Лилия. — С колежка. Разбрах случайно. Видях ги заедно. Той се кълнеше, че било само веднъж, но аз не успях да преглътна предателството.
Елена усети как гърлото ѝ се стяга. Историята звучеше болезнено познато. И тя бе срещнала Георги в службата. Тогава още беше женен, макар да настояваше, че бракът му е на ръба и всичко е въпрос на време.
— Запознахте се в неговата фирма, нали? — попита Лилия, вперила внимателен поглед в нея.
Елена кимна.
— Предположих — усмихна се тъжно Лилия. — Той винаги се увличаше по жени от работата. Казваше, че с тях има повече общи теми.
Апетитът на Елена изчезна. Тя бутна чинията настрани.
— Защо сте тук точно сега? — попита тя. — След толкова години. И защо той ви е настанил в нашия дом?
Лилия повдигна рамене.
— Идеята беше негова. Никога не бих поискала. Поддържаме връзка само заради Йоана и то рядко. Но след наводнението той изведнъж прояви загриженост. Каза, че разполагате със свободна стая…
— Свободна стая? — повтори Елена невярващо. — В двустайния ни апартамент?
— Обясни ми, че живеете в тристаен. Че едната спалня стои неизползвана.
Горчива усмивка премина по лицето на Елена.
— Излъгал ви е. Имаме спалня и хол. Очевидно е смятал, че ще спите на дивана.
— Така и направихме — кимна Лилия спокойно. — С Йоана се настанихме в хола. Георги каза, че няма проблем.
В този момент звънецът иззвъня. Двете се спогледаха. Елена стана и отиде да отвори. На прага стоеше Георги Цветанов — разрошен, с виновно изражение и букет цветя в ръка.
— Лена, скъпа, всичко има обяснение — започна той още от вратата.
Тя мълчаливо се отдръпна, за да го пусне. Той влезе, хвърли бърз поглед към кухнята, където седеше Лилия.
— Здравей — кимна ѝ неловко. — Как е Йоана?
— Гледа анимации — отвърна тя. — Предполагам, че искате да поговорите насаме. Ще бъда при нея.
Лилия излезе, оставяйки ги сами. Георги постави цветята на масата и се обърна към съпругата си.
— Знам как изглежда всичко — каза той. — Но наистина нямах избор. Апартаментът им е наводнен, нямат къде да отидат. Не можех да оставя детето без покрив.
— Защо никога не ми каза, че имаш дъщеря? — попита Елена, гледайки го право в очите. — Три години, Георги. Нито веднъж не спомена.
Той сведе поглед.
— Страхувах се. Мислех, че няма да приемеш. Че ще усложни всичко между нас. Бяхме щастливи и не исках да рискувам.
— Вместо това ме лъга — отвърна тя тихо, но твърдо. — Всеки път, когато казваше, че си задържан в офиса или излизаш с приятели… бил си с дъщеря си, нали?
— Не винаги — поклати глава той. — Понякога наистина работех. Но да, често се виждах с Йоана. Тя ми е дете. Нямаше как да я изоставя.
— Никой не ти е искал да я изоставяш! — гласът на Елена потрепери. — Щях да разбера. Щях да я приема. Но ти дори не ми даде възможност сама да реша дали мога да бъда част от целия ти живот.
