— …да ми дадеш избор — довърши тя с пресипнал глас.
Георги Цветанов се отпусна тежко върху стола, сякаш краката му внезапно го бяха предали.
— Оплетох се в собствените си лъжи — призна той след кратко мълчание. — В началото просто премълчах. После моментът да кажа истината все не идваше. А след това… започнах да се страхувам, че ще разбереш не само за дъщеря ми, но и че поддържам връзка с Лилия Яворова.
— „Поддържаш връзка“? — повтори Елена Асенова и усети как студ се разлива по гърба ѝ.
— Не това, което си мислиш — побърза да уточни той. — Няма нищо между нас. Но сме родители на Йоана Ковача. Понякога трябва да обсъждаме неща — училище, лекари, разни решения…
— И заради тези „решения“ я настани в дома ни, докато ме нямаше? — Елена поклати глава невярващо. — Това обяснение не ми стига. Има още нещо, нали?
Той замълча. Погледът му се плъзна встрани, далеч от очите ѝ. В този миг тя осъзна, че силите ѝ са на изчерпване. Пътят, изненадата, признанието за тайното дете, трите години измама — всичко я беше изцедило до последната капка. Не ѝ се искаше нито да крещи, нито да плаче. Искаше единствено денят да приключи.
— Стига засега — каза тя и се изправи. — Нямам сили за повече разговори. Трябва ми сън. Утре ще решим какво следва.
— А тази нощ? — попита той объркано. — Лилия и Йоана са в хола. Да отидем ли в хотел?
Елена се усмихна горчиво.
— Ние? Не, Георги. Ти ще останеш тук — със семейството си. Аз ще отида при майка ми. Имам нужда да помисля дали изобщо искам да продължавам този брак.
Тя влезе в спалнята, извади пътна чанта и започна механично да прибира най-необходимото. Георги я последва.
— Лени, моля те, не си тръгвай така — хвана я за китката. — Нека поговорим спокойно. Обичам те.
— Вече не съм сигурна в нищо — отвърна тя и внимателно се освободи. — Три години живях в заблуда. Криеше от мен дъщеря си. А днес се прибирам и заварвам бившата ти съпруга да се разпорежда в дома ми. Кажи ми как да ти вярвам след това?
На вратата се почука плахо. Лилия Яворова надникна неловко.
— Простете, че се намесвам. Чух всичко. Ако е нужно, ще си тръгнем веднага. Не желая да ставам причина за разпада ви.
— Твърде късно е — Елена затвори ципа на чантата. — Щетите вече са нанесени.
— Къде ще отидете по това време? — обърна се Георги към бившата си жена. — С детето?
— Ще намерим къде — сви рамене тя. — Не за пръв път започваме от нулата.
— Не — прекъсна ги Елена. — Останете. Аз ще изляза. Така или иначе явно имате доста неща за изясняване.
Метна чантата през рамо и тръгна към входната врата. Георги вървеше след нея, говореше нещо — обяснения, оправдания, обещания. Думите му обаче се размиваха в съзнанието ѝ. Сега ѝ трябваше тишина.
На прага тя се обърна за последно.
— Ще ти се обадя. Утре… или вдругиден. Когато съм готова да слушам.
Стъпила в коридора, пое дълбоко въздух. Болката беше там, но странно — усещаше и лекота. Истината, колкото и горчива да беше, най-сетне беше излязла наяве. А това ѝ даваше свобода.
В асансьора набра номера на майка си. Трябваше да я предупреди, че идва, и да разкаже всичко — за скритата дъщеря, за мрежата от лъжи, за нелепата сцена тази вечер. Майка ѝ умееше да слуша без да съди. Точно такава подкрепа ѝ беше нужна.
Навън въздухът беше влажен и студен. Дъждът почти бе спрял, но вятърът продължаваше да боде лицето ѝ. Не така си беше представяла завръщането си — мечтаеше за спокоен уют, а получи разтърсваща истина. И все пак, може би това беше необходимо. Понякога животът разбива илюзиите ни, за да ни отвори очите.
Елена спря такси и продиктува адреса. Утрешният ден щеше да донесе решения. А може би и ново начало — без тайни, без преструвки. Колкото и да боли сега, тя знаеше едно: истината винаги струва повече от най-изкусната лъжа.
