Октомврийският вятър въртеше пожълтелите листа зад прозореца и те плавно покриваха двора като златист килим. Габриела Илиева подреждаше масата за вечеря, когато звънецът на входната врата прониза тишината с настойчив звук. Николай Филипов се надигна от дивана и тръгна да отвори, подхвърляйки през рамо:
— Сигурно е майка ми.
През последните месеци Надежда Борисова се появяваше все по-често — винаги напрегната, винаги с някаква нова тревога или молба. Габриела беше свикнала с внезапните ѝ посещения, макар че би предпочела свекърва ѝ да се обажда предварително.
От антрето се чуха кратки реплики. Разговорът не продължи дълго. Надежда влезе в кухнята почти без поздрав. Лицето ѝ беше изопнато, под очите личаха тъмни сенки, а иначе старателно подредената ѝ коса сега стоеше разрошена.
— Трябват ми четиристотин хиляди лева — отсече тя още от прага. — И то веднага.
Габриела замръзна с чиния в ръце. Подобно начало не беше очаквала.
— Добър вечер, госпожо Борисова — каза хладно тя и остави съда на масата. — Заповядайте, седнете.
— Нямам време за любезности — махна с ръка свекървата. — Казах какво ми е нужно. Четиристотин хиляди.
Николай влезе бавно и се настани на стола си. Избягваше погледа на съпругата си и се взираше в покривката така съсредоточено, сякаш изучаваше сложен чертеж.
— За какво е тази сума? — попита спокойно Габриела.
Надежда нервно въртеше каишката на чантата си и пристъпваше от крак на крак.
— Имам задължения. Взех няколко кредита от различни банки. Мислех, че ще се справя, но лихвите скочиха, вноските станаха непосилни. Ако не внеса голяма част от сумата, ще заведат дело и могат да продадат апартамента ми.
— Това са ваши дългове — отвърна равномерно Габриела. — Аз не съм ги поемала.
Веждите на Надежда се извиха възмутено.
— Как така не те засягат? Ти си съпруга на сина ми! Част от семейството си!
Габриела продължи да подрежда приборите с премерени движения, без да бърза да отговори. Николай мълчеше, все така втренчен в шарките на плата.
— Роднинството не означава автоматично финансови задължения — произнесе тя след пауза. — Вие сте зрял човек и сама сте решила да теглите тези заеми.
— Но вие разполагате с пари! — повиши тон Надежда. — Николай ми каза, че сте получили наследство от баба ти, че взимате добри бонуси!
Габриела бавно се обърна към съпруга си. Той се изчерви и отмести очи.
— Обсъждаш ли семейните ни финанси навън? — попита тя ледено.
— Аз… тя просто се интересуваше как сме — измънка Николай.
— „Как сме“ и точните цифри по сметките ни са различни неща — отбеляза тя.
Надежда се възползва от напрежението и почти извика:
— Съпругата е длъжна да помага на семейството! Парите не са само за мен. Ако ме изгонят от жилището, къде ще отида? При вас ли да живея?
— Няма да покривам чужди задължения със собствените си средства — отвърна рязко Габриела.
Лицето на свекървата се изкриви от гняв, ръцете ѝ се свиха в юмруци.
— Чужди? Аз съм майката на мъжа ти! Отгледах го, възпитавах го, посветих му живота си!
— И какъв е резултатът от тази всеотдайност? — попита спокойно Габриела. — Защо жена с толкова опит няма спестявания?
Надежда отвори уста, но думите заседнаха. Ударът беше точен.
— Не съм длъжна да ти давам отчет! — изсъска тя накрая.
— А от мен очаквате отчет под формата на пари — напомни Габриела. — Странна логика.
Николай най-сетне вдигна глава.
— Габриела, може би все пак бихме могли да помогнем? Поне с част от сумата?
Тя се обърна към него, а в погледа ѝ проблесна разочарование.
— Николай, осъзнаваш ли за какво говориш? Четиристотин хиляди лева искаш да извадим от семейния ни бюджет.
