— Четиристотин хиляди лева не са дребни пари, Николай — довърши тя твърдо, без да повишава тон.
— Но майка е притисната, положението ѝ е тежко — опита се да смекчи напрежението Николай Филипов, като прокара ръка през косата си.
— Положение, в което сама се е поставила — отвърна веднага Габриела Илиева. — И сега очаква някой друг да плати сметката.
Надежда Борисова следеше разговора с все по-видимо раздразнение. Очевидно не беше подготвена за отпор.
— Достатъчно! — изригна тя. — Няма да позволя на някаква нахалница да ми държи сметка как да живея!
— Никой не ви поучава — каза спокойно Габриела. — Просто отказвам да поемам разходите за ваши грешки.
— Грешки ли? — подскочи Надежда. — Цял живот съм се трудила! Никога не съм искала помощ!
— До днес — отвърна хладно снаха ѝ. — И то доста настоятелно.
— Защото нямам време! — почти изпищя свекървата. — Банките не чакат! Обаждат се колектори всеки ден!
Габриела бавно се настани срещу нея на масата. Погледът ѝ беше неподвижен, гласът — равен.
— Потърсете адвокат. Има законови механизми — преструктуриране на дългове, дори процедура по несъстоятелност.
— Фалит? Това е срам! — възмути се Надежда. — Имам име в този град! Как ще гледам хората в очите?
— Хората ще видят човек, попаднал в трудност и намерил законен изход — отвърна Габриела. — А не някой, който се издържа за сметка на роднините си.
Думата „издържа“ прозвуча тежко. Лицето на Надежда пребледня, после пламна.
— Как смееш! — изкрещя тя. — Николай, чуваш ли я?
Николай вдигна поглед, объркан и разкъсан между двете.
— Мамо, може би има и други решения… — промълви несигурно.
— Какви решения? — не отстъпваше тя. — И ти ли си срещу мен? Тя ли ти наля тези мисли в главата?
— Никой на никого нищо не е „наливал“ — отсече Габриела. — Всеки трябва да носи последствията от собствените си избори.
— Последствия? — размаха ръце Надежда. — А апартаментът? Кой ви помогна? Сватбата кой финансира?
— Жилището ми е подарък от моите родители — напомни спокойно Габриела. — И тържеството беше платено от тях.
— Значи подаръците приемаш, но да върнеш жест — не! — не спираше свекървата. — Неблагодарница! Егоистка!
Габриела се изправи и се приближи до прозореца. Отвън есенният здрач се сгъстяваше, лампите по алеята вече светеха.
— Надежда Борисова, разговорът приключи — каза тя, без да се обръща. — Няма да ви дам тези пари.
— Ще дадеш! — кресна жената зад гърба ѝ. — Щом имаш, си длъжна да помогнеш на семейството!
— Длъжна съм на онези, които са градили това семейство, не на онези, които се опитват да го използват — отвърна Габриела.
Надежда рязко се изправи. Лицето ѝ беше изкривено от гняв.
— Стига си ми философствала! — извика тя. — Ако не преведеш четиристотинте хиляди, събирай си багажа и се махай от този дом!
Настъпи гробна тишина. Дори шумът от колите навън сякаш се разтвори в мрака. Габриела бавно се обърна. Очите ѝ бяха ледени.
— Прекрачихте всякакви граници. Оттук нататък аз ще решавам — произнесе отчетливо.
Николай скочи от стола.
— Мамо, какво говориш? Успокой се! Габи, моля те, нека не стигаме дотук…
— Тук не става дума за емоции — каза тя тихо. — А за принципи.
Надежда стоеше в средата на кухнята и дишаше тежко. Явно не беше допускала, че ще срещне такъв отпор.
— Ще съжаляваш — изсъска тя. — Ще видиш как се живее без семейство!
— Ще проверим — отвърна Габриела спокойно.
Напрежението можеше да се реже с нож. Николай се въртеше неспокойно, неспособен да избере страна. Надежда стискаше юмруци, сякаш се готвеше за нова атака.
Навън нощта окончателно беше превзела двора. Жълтите листа продължаваха да се сипят от дърветата — не красиво, а някак зловещо, като че ли природата се освобождаваше от излишното преди дългата зима.
Габриела решително се насочи към коридора.
