Тя прекрачи прага и без колебание взе чантата на Надежда Борисова. Постави я до входната врата с рязко движение. Тъпият удар на кожата в пода отекна в антрето като окончателна присъда.
— Какво си въобразяваш, че правиш? — слиса се свекървата.
— Онова, което трябваше да направя още в самото начало — отвърна Габриела Илиева и спокойно се върна в кухнята.
Николай Филипов скочи толкова внезапно, че столът зад него изскърца.
— Мамо, стига… нека се успокоим — промълви той, опитвайки се да звучи разумно. — Може би можем да стигнем до някакво разбирателство?
Габриела се обърна към него рязко. Погледът ѝ беше твърд и студен.
— Ти дори не опита да застанеш до мен — каза тя отчетливо. — А сега ми говориш за компромис с човек, който ме унижава и ми иска пари. Щом е така — тръгвайте си заедно.
— Как така да си тръгваме? — обърка се Николай. — Габриела, ти сериозно ли?
— Напълно сериозно. Това е моят апартамент и няма да търпя подобно отношение в собствения си дом.
Надежда разпери ръце театрално, гласът ѝ трепереше от възмущение.
— Неблагодарница! — извика тя. — Ние отгледахме сина си, изучихме го, направихме го човек, а ти го гониш като куче!
— Никого не гоня — отвърна Габриела равномерно. — Николай има майка. А майка му има жилище. Живейте там и оправяйте финансовите си въпроси без мен.
Тя пристъпи към входната врата и извади връзката с ключове. На металния пръстен проблясваха няколко — от входа, от апартамента, от пощенската кутия.
— Върни своя — каза тя, подавайки ги към съпруга си.
Николай стоеше като вцепенен, сякаш не разбираше какво се случва.
— Наистина ли искаш това? — попита тихо.
— Да. Остави и твоя, и този на майка ти.
В този момент от стълбището се разнесоха приглушени гласове. Очевидно скандалът беше привлякъл внимание. Зорница Живкова от отсрещния апартамент открехна вратата и надникна предпазливо. От горния етаж слезе и Христо Мартинов — уж да провери пощата си.
— Какво става тук? — поинтересува се Зорница с любопитство.
— Семейна драма — промърмори Христо. — Пак са се разпалили.
Надежда усети погледите върху себе си. Тя винаги държеше да изглежда безупречно пред съседите, а сега беше разрошена и зачервена от гняв.
— Нищо особено — опита се да омаловажи положението. — Просто разговор.
— Доста шумен разговор — отбеляза Христо. — Малко по-тихо, ако може?
Габриела използва паузата.
— Госпожа Борисова си тръгва — заяви тя достатъчно ясно, за да бъде чута. — Николай също.
— Как така си тръгва? — учуди се Зорница. — Нали той живее тук?
— Живееше — поправи я Габриела. — Нещата се промениха.
Надежда хвърли злобен поглед ту към снаха си, ту към съседите. Очевидно не беше предвидила, че скандалът ще стане публичен.
— Николай, събери си нещата — каза твърдо Габриела.
— Нека поговорим насаме — настоя той. — Без публика, спокойно.
— Няма какво да обсъждаме. Ти вече направи своя избор.
— Какъв избор? Аз нищо не съм избирал!
— Мълчанието също е позиция — отвърна тя. — Когато майка ти ме обиждаше и заплашваше, ти замълча. Това беше решението ти.
Николай отвори уста, но думите не излязоха. Знаеше, че е права. В най-важния момент не беше защитил брака си.
Надежда, обзета от нарастваща паника, започна да рови трескаво в чантата си. Ръцете ѝ трепереха. Накрая измъкна малко пликче — вътре бяха резервните ключове за апартамента на сина ѝ.
— Ето ти ключовете! — извика тя и ги размаха.
Под вперените погледи на Габриела и любопитните съседи обаче внезапно я връхлетя осъзнаването колко нелепо изглежда цялата сцена.
