– Майка ми никъде няма да ходи! Ако някой ще напуска този дом, това ще си ти! – изкрещя мъжът, сякаш бе забравил чие име стои в нотариалния акт.
Виолета Живкова стоеше до отворения прозорец. Юлската жега беше притиснала града като похлупак. В двора деца тичаха между дърветата и се криеха в оскъдната сянка, опитвайки се да избягат от пекa.
– Вили, къде ми е ризата? – провикна се Борис Радославов от спалнята. – Карираната!
– В гардероба е – отвърна тя, без да се обръща. – На най-горния рафт, вляво.
След миг той се появи на прага на хола, вече закопчаващ намерената дреха. Висок, широкоплещест, с ръце, загрубели от работа – ръце на човек, свикнал с тежък труд. Някога именно тези ръце ѝ вдъхваха сигурност.
– Да не забравиш – поде той, докато оправяше яката си, – днес идва майка ми. Искам да изчистиш както трябва. Миналия път мърмори цяла вечер за праха.
Виолета бавно се извърна към него. Познатото раздразнение вече стягаше гърдите ѝ.
– Твоята майка винаги ще намери за какво да се заяде – каза тихо. – Веднъж супата ѝ била рядка, преди това кюфтетата – пресолени.
– Е, поправи се тогава – сви рамене Борис, сякаш обсъждаха прогнозата за времето. – Тя е опитна жена, дава съвети, а ти веднага се засягаш.
Пръстите на Виолета се свиха в юмрук. Апартаментът беше изцяло неин. Още преди да се запознаят, тя получи това двустайно жилище, обзаведе го по свой вкус и вложи всичките си спестявания в ремонта. А сега Росица Калинова при всяко посещение размествaше вещите и раздаваше наставления кое къде трябвало да стои.
– Борис, живеем в моя апартамент – напомни тя спокойно. – Добре е понякога да го помниш.
Той застина с ръка върху дръжката на вратата.
– Какво намекваш? – гласът му натежа. – Че съм чужд тук?
– Казвам, че майка ти се държи като стопанката на дома – пристъпи тя по-близо. – А ти ѝ даваш пълна свобода.
– Тя се грижи за нас! – обърна се изцяло към нея Борис. – За семейството си! Нали се отказа от собственото си жилище заради по-малкия си син!
Горчива усмивка пробяга по лицето на Виолета. Историята за „саможертвата“ вече ѝ беше омръзнала.
– Преди две години прехвърли едностайния си апартамент на Калин Лъвов – произнесе тя бавно. – И какво от това? Това ли ѝ дава право да командва в моя дом?
– В нашия дом! – отсече Борис. – Ние сме семейство!
– С твоята заплата от трийсет хиляди лева щяхме да наемем някоя гарсониера в покрайнините – думите излязоха от устата ѝ, преди да ги спре.
Лицето му помръкна. Той пристъпи напред и се извисява над нея.
– Значи ме упрекваш? – гласът му потрепери от гняв. – Че не изкарвам достатъчно, така ли?
– Не те упреквам – повдигна брадичка Виолета. – Просто ти припомням фактите. Майка ти живее под наем, защото подари жилището си на Калин Лъвов. А после ни учи как да подреждаме живота си.
– На Калин наистина му трябваше помощ! – извърна се към прозореца Борис. – Младо семейство, тепърва започват… И някой трябва да ги подкрепи.
