Помня онзи ден така ясно, сякаш беше вчера.
Неделя беше. Августовска жега, въздухът тежък и неподвижен, а синоптиците обещаваха буря привечер. Красимир се появи още в девет сутринта — необичайно рано за него. Обикновено идваше към обяд, хапвахме заедно и след това си тръгваше. Този път обаче не беше сам. До него стоеше Росица, а зад тях — Николай, моят тринайсетгодишен внук.
Сърцето ми се изпълни с радост. Помислих си: „Колко хубаво, дошли са всички, ще им сготвя нещо вкусно.“ Запретнах ръкави и започнах да подреждам масата. Красимир седеше на кухненския стол и мълчеше. Росица остана в коридора, вперила поглед в телефона си. Николай влезе в стаята ми, седна на леглото и не продума.
Погледнах го внимателно. Нещо го измъчваше — лицето му беше напрегнато, а очите му не смееха да срещнат моите.
— Николай, какво има? — попитах тихо.
Той не отвърна. Само продължи да гледа пода.
— Мамо — обади се Красимир.
Обърнах се. Беше застанал на прага на кухнята.
— Трябва да поговорим.
Оставих лъжицата в чинията.
— Добре.
Той говори дълго. Обясняваше, че имам нужда от постоянни грижи — след счупването на крака се движех трудно. И двамата с Росица работели, нямало кой да бъде с мен през деня. Намерили добро място — не държавен дом, а частен, с медицински сестри, редовно хранене и всичко необходимо. Само временно, уверяваше ме той. Докато се възстановя. Докато измислят нещо по-добро.
Временно.
Слушах думите му, но гледах Николай. Той седеше все така неподвижно, стиснал юмруци върху коленете си.
Знаеше. Беше наясно защо са дошли.
И не можеше да направи нищо. На тринайсет — какво можеше да промени?
— Добре — казах спокойно.
Красимир изглеждаше изненадан. Може би очакваше съпротива, сълзи, укори. Но за какво? Всичко вече беше решено. Личеше си по начина, по който пристъпиха в дома ми, по това как Росица избягваше очите ми, по напрежението в раменете на Николай.
Аз просто пречех.
— Добре — повторих. — Дайте ми малко време да си събера багажа.
Николай вдигна глава. Погледът му срещна моя и в него имаше нещо, което и днес свива гърдите ми. Не заплака. Само ме гледаше — безсилен.
Усмихнах му се. Или поне опитах.
Сложих няколко дрехи в чантата и тръгнахме.
Казвам се Светлана Фьодоровна. Сега съм на седемдесет и четири години. Когато ме настаниха в дома за възрастни, бях на шейсет и девет.
През целия си живот разчитах единствено на себе си. Съпругът ми Асен си отиде рано — аз бях на четирийсет и две, а Красимир тъкмо навършваше осемнайсет. Нямах право на слабост. Работех първо в завод, после в магазин. Отгледах сина си сама. Той порасна, ожени се за Росица, роди се Николай.
Помагах им с каквото можех. От деня, в който Николай се появи на бял свят, до тръгването му на училище, почти не се разделяхме. Разхождах го, четях му приказки, учех го да върви, да говори. Обичаше ме искрено — усещах го. Тичаше към мен, прегръщаше ме силно и не искаше да ме пусне.
После започна училище. Станах по-малко необходима. Кракът ми създаваше все повече проблеми — счупването зарастваше бавно. Движех се трудно. Вероятно се превърнах в товар.
И така се озовах там.
Не мога да кажа, че условията бяха лоши. Това не би било честно. Беше чисто, топло, хранеха ни три пъти на ден. Медицинските сестри се държаха учтиво. Съседката ми по стая — Надежда Павловна, осемдесетгодишна, бивша учителка по математика — беше интелигентна и интересна жена.
Но…
Николай го нямаше.
Нямаше я и любимата ми чаша — бяла, със сини цветя. Той ми я подари за рождения ден, когато беше на седем. Сам я избра, дълго се колеба в магазина. В бързината я бях забравила у дома.
Нямах и прозорец към градината си. Пред къщата отглеждах три червени розови храста. По-късно научих, че Красимир е продал къщата — разбрала съм година след това. Не знам какво е станало с розите.
През първите шест месеца Красимир идваше веднъж месечно. Сядашe до мен за около половин час и…
