Той сядаше до мен, питаше ме как съм и неизменно повтаряше едно и също:
„Мамо, как си? Всичко ще се нареди, ще измислим нещо.“
Ще измислим нещо…
С времето думите му останаха, но срещите започнаха да оредяват. Първо идваше веднъж на два месеца. После – на три. Накрая посещенията му станаха толкова редки, че почти престанах да ги очаквам.
Росица не прекрачи прага нито веднъж.
А Николай… Николай идваше на всеки две седмици. Сам. С автобуса. Пътуваше по час и половина в едната посока. Никой не го водеше, никой не го придружаваше. Купуваше си билет, качваше се и пристигаше при мен.
Беше на тринадесет.
Сам.
И не пропускаше нито една втора събота.
Посещенията на Николай
Винаги избираше съботния ден. Хващаше първия автобус в девет и около десет и половина вече беше тук. Разпознавах го още преди да го видя — по стъпките в коридора. Леки, бързи, уверени. После следваха три почуквания. Винаги три.
„Бабо, аз съм.“
Влизаше с чанта в ръка. Чантата беше задължителна. Вътре имаше мандарини или ябълки, любимите ми бисквити, а понякога и списание с кръстословици. Помнеше колко обичам да разгадавам.
Сядаше до мен и започваше да разказва — за училище, за приятелите си, за книгите, които чете. Аз слушах и го наблюдавах. Как израства пред очите ми. На тринадесет. После на четиринадесет. После на петнадесет.
Един ден, когато беше на четиринадесет, дойде както обикновено, но този път беше по-тих. Седна и известно време мълча.
„Бабо, не си мисли, че не разбирам.“
Погледнах го внимателно.
„Какво точно разбираш, Николай?“
„Всичко.“ Гледаше ме сериозно, не по детски. „Знам, че мама и татко постъпиха неправилно. Знам, че ти не бива да си тук. Бях малък и не можех да направя нищо. Но помня.“
Сърцето ми се сви.
„Николай, не е нужно…“
„Нужно е,“ прекъсна ме тихо. „Искам да знаеш, че не съм забравил. И няма да забравя.“
Останахме мълчаливо един до друг.
„Ти си добро момче“, прошепнах накрая.
„Вече не съм момче“, отвърна спокойно. „На четиринадесет съм.“
Засмях се. Той също. И за миг отново видях онова малко дете, което някога тичаше към мен с разперени ръце.
Надежда Павловна
С времето съквартирантката ми — Надежда Павловна — се превърна в най-близкия ми човек тук.
Когато се запознахме, тя беше на осемдесет. Дребна, крехка, с пронизващ ум и още по-остър език. Нямаше деца — така се беше стекъл животът ѝ. Дълго живяла сама, докато накрая не се озова и тя тук.
Никога не съм я чула да се оплаква. Нито от съдбата, нито от самотата си. Казваше ми:
„Светлана Фьодоровна, самосъжалението е загуба на време. По-добре хвани кръстословицата.“
И така решавахме кръстословици. Карахме се приятелски — тя, математик по професия, твърдеше, че историята не е истинска наука. Аз пък ѝ отвръщах, че математиката няма нищо общо с живота. Спорехме и се смеехме.
Един следобед тя ме попита направо:
„Ще дойде ли внукът ти да те вземе?“
Замислих се.
„Не знам.“
„Ще дойде,“ каза уверено. „Виждам как те гледа. Такива момчета не изоставят хората си.“
„Надежда Павловна, той е още на тринадесет.“
„Сега е на тринадесет. След време ще стане на осемнадесет.“ Тя посегна към вестника. „Чакай.“
И аз чаках.
Пет години
Пет години са цяла вечност, когато ги броиш ден след ден.
За това време зрението на Надежда Павловна почти се стопи. Аз ѝ четях на глас — книги, статии, кръстословици. Тя слушаше внимателно и се усмихваше.
Красимир почти престана да идва. Последният му път беше на седемдесетия ми рожден ден. Донесе торта, поседя около час и непрекъснато поглеждаше часовника си. Гледах го и си мислех: това е синът ми. Детето, което родих и отгледах. Седи срещу мен и бърза да си тръгне.
Росица тогава отново не се появи.
А Николай растеше. От момчето с чантата, пълна с мандарини, се превърна в висок младеж на осемнадесет. Плещите му се разшириха, гласът му натежа. Само почукването по вратата остана същото — три пъти.
И чантата остана същата. Мандарини. Бисквити. Кръстословици.
През последните две години започна да ми споделя, че работи почасово и спестява. Първо нае стая с приятел, после се премести сам. Казваше:
„Бабо, подготвям се.“
Никога не попитах за какво. Знаех.
Надежда Павловна също знаеше. Понякога ми намигваше многозначително, сякаш казваше: „Още малко.“
И когато март донесе неговото пълнолетие, аз усещах, че чакането ми постепенно наближава своя край.
