Алина се прибра от работа по-късно от обичайното. Последните дни бяха безмилостни – обикаляше обекти, проверяваше документация, приключваше тримесечието и буквално живееше с лаптопа си. Но този петък усещаше различно напрежение – приятно. За пръв път от месеци ѝ се искаше не просто да се строполи на дивана, а да направи вечерта специална. Истинска. Само за тях двамата.
На път за вкъщи спря в голям супермаркет. Избра хубав стек от мраморно телешко – същия, който Дима обичаше да нарича „излишно скъп и показен“, а после изяждаше до последната хапка. Взе синьо сирене за себе си, бутилка сухо червено вино, чери домати, пресни подправки, хрупкав багет. Добави маслини, фино нарязани мезета и кутия качествени шоколадови бонбони за след вечерята. Количката натежа приятно – тежест, която обещаваше уют.
Представи си как ще запали свещи, ще облече онова копринено рокля, което Дима обичаше да вижда „само при специални поводи“ – поводи, които така и не създаваше. Тази вечер тя щеше да ги създаде. Щяха да седнат, да говорят за всичко и за нищо, както някога.
Още в антрето я удари миризма на пържени картофи и тежък мъжки аромат. Замръзна с торбите в ръце. От кухнята се носеше гласът на свекърва ѝ, който заглушаваше телевизора.
— Дима, кажи ѝ да не пипа тенджерите ми. Свикнала съм да са ми под ръка. Тоя неин минимализъм… хаос, не подредба!
Алина остави покупките на пода и бавно се събу. От кухнята излезе Дима – зачервен, доволен, с филия в ръка.
— О, здрасти! Имаме изненада.
Целуна я по бузата, без да забележи, че тя остана неподвижна. След него се подаде Тамара Петровна – пълна жена с боядисана в медно коса, по халат върху роклята. Зад нея се мотаеше Руслан – двайсетгодишният му брат, с разтегнати анцузи и телефон в ръка.
— Ето я и стопанката — проточи свекървата, оглеждайки я критично. — Ние тук малко се настанихме. Няма да сме дълго. Докато Руслан го приемат в университета и му дадат общежитие. Месец, най-много два.
Алина погледна към съпруга си. Той се усмихваше.
— Исках да ти звънна, но беше заета. Реших, че ще се зарадваш.
— Да се зарадвам? — прошепна тя.
Руслан я бутна леко с рамо, без да вдига очи от телефона, и влезе в банята. След минута музиката оттам избухна оглушително.
— Може ли по-тихо? — извика тя, но никой не реагира.
Кухнята беше в безпорядък. Тиганът пушеше, масата беше отрупана с остатъци. Ленените ѝ пердета висяха накриво.
— Вечеряхте ли? — попита тя спокойно.
— Хапнахме набързо — махна с ръка Тамара Петровна. — Руслан обича месо, ама ще се оправим.
Свекървата отвори хладилника и видя покупките.
— Я виж ти! Скъпичко месо. Дима, жена ти те глези.
Алина без дума прибра всичко навътре и затвори вратата.
— Утре ще сваря супа. Имате ли по-голяма тенджера? Тия са като играчки.
Алина излезе. В спалнята върху леглото ѝ лежеше чужд спортен екип, миришещ на пот. На нощното шкафче – чипс и празна бутилка.
— Обиди ли се? — попита Дима, влизайки след нея. — Мама няма да стои вечно.
— Имаме две стаи. Работя от вкъщи. Трябва ми ред.
— Ще има. Мама ще помага.
— Тя току-що нарече дома ми кочина.
Той въздъхна.
— Те са ми семейство.
— Аз също.
Той я прегърна разсеяно.
— Потърпи малко.
От кухнята се чу:
— Дима, къде е прахът за пране? И вие разделен бюджет ли имате? Тя отделно ли си купува храната?
Алина затвори вратата. Седна. След малко излезе. Руслан мина по бельо през коридора.
— Следващия път се облечи — каза тя.
— К’во? — сопна се той.
— Това не е общежитие.
Той изсумтя.
На кухнята чашите ѝ бяха преместени. Любимата ѝ стара керамична чаша от майка ѝ лежеше в мивката – напукана.
— Това какво е?
— Руслан си сипвал кафе, пукнала се — отвърна свекървата. — Крехка ви е посудата.
Алина постави чашата на масата. Мълча.
По-късно тя прибра стека, сиренето и виното под леглото. Не искаше да ги виждат.
Месецът се проточи тежко. Сметките скочиха, хладилникът опустяваше за часове. Руслан водеше приятели, телевизорът и музиката не спираха. Дима постепенно се изнесе в хола, защото „Руслан няма къде да спи“. Алина остана сама в спалнята.
Една сутрин намери свекърва си да готви с нейния копринен халат.
— Това е моят халат.
— Е, и? Своя забравих. Нали няма да ти стане жал за свекървата?
Хладилникът беше празен.
— Купих продукти за седмица.
— Изядохме ги. Руслан расте.
— Купих ги за нас двамата.
— Ще ни броиш ли? — сопна се тя.
Руслан влезе, мокър, по бельо.
— Ти готви, ние ще ядем. Жена си, нали?
Дима се появи и седна да закусва. Пред него — пълна чиния. За нея — нищо.
— Можем ли да поговорим? — настоя тя.
— Пак ли?
— Трябва да участват в разходите.
— Ще взимам ли пари от майка си? — възмути се той.
— Искам справедливост.
Той махна с ръка.
Алина отиде при приятелката си Лена. Там чу ясно: апартаментът е неин, придобит преди брака. Ако се наложи — може да ги изгони.
Вечерта намери Руслан с двама приятели, пиещи бира в кухнята.
— Изчезвайте — каза тя.
— Ти пък коя си? — изсмя се един.
— Собственичката. Още дума и викам полиция.
Момчетата си тръгнаха. Руслан я изгледа враждебно.
По-късно тя си приготви стека. Запали свещ. Седна сама.
Свекървата нахлу:
— Сама ли ще го ядеш?
— Да.
Влезе Дима.
— Какво става?
— Става това, че съм уморена да издържам всички ви — каза спокойно тя. — И тази вечер ще вечерям сама.
Тя заключи спалнята и дояде месото. После написа в телефона си: „План“.
На сутринта Дима постави ултиматум:
— Извини се на майка ми или си тръгваме.
— Тръгвайте си.
Той онемя.
— Сериозно?
— Да. Апартаментът е мой. Вие сте гости.
В кухнята тя повтори спокойно:
— Кога ще започнете да плащате своя дял?
След кратко напрежение Дима отсече:
— Събирайте се. Тръгваме.
Час по-късно стояха в антрето с багажа си.
— Ще подам молба за развод — каза той.
— Добре.
Вратата се затвори. Настъпи тишина.
За първи път от месец в жилището нямаше телевизор, музика и чужди гласове. Само часовникът отброяваше секундите, а Алина стоеше насред коридора и усещаше как тишината постепенно се превръща в нещо ново — начало, което тепърва щеше да продължи.
