Тишината не я притискаше вече – тя я изпълваше. За първи път от седмици жилището дишаше спокойно. Нямаше фонов шум от телевизор, нито чужди разговори, нито тежки стъпки. Само равномерното тиктакане на часовника, което сякаш подчертаваше новото начало.
Алина бавно прекоси коридора и влезе в кухнята. Отвори хладилника – почти празен. Няколко бурканчета, бутилка вода и нищо повече. После надникна в банята. Мокри кърпи се търкаляха по пода, по мивката беше засъхнала пяна от бръснене, а огледалото бе покрито с пръски.
Без да въздиша, без да се ядосва, тя взе парцала.
Започна да чисти.
Бавно. Подредено. Съсредоточено.
Изми плочките, изтърка мивката, събра чуждите кърпи и ги хвърли в пералнята. После премина през всички стаи – проветри, изтупа възглавници, смени чаршафите. От един ъгъл в банята извади стар, захабен халат и го метна в кофата. Към вечерта апартаментът блестеше. Миришеше на свежо и на свобода.
Тя се наведе и изтегли кутията, скрита под леглото. Вътре все още имаше парче сирене, бутилка вино и шоколад – малките ѝ тайни запаси.
Приготви си вечеря. Истинска. Не набързо, не между скандали. Само за себе си.
Подреди масата в хола, запали свещи, пусна тиха музика. Седна и си наля чаша вино.
И точно тогава звънецът иззвъня.
Тя замръзна.
След секунди – отново. Продължително, настойчиво.
Алина стана и отиде до вратата. Погледна през шпионката.
Дима стоеше отвън. Сам. До него – куфар.
Натисна звънеца пак.
— Алина, отвори. Трябва да поговорим.
Тя не помръдна.
Стоеше в антрето и наблюдаваше изкривеното му през лещата лице. Изглеждаше изтощен, разрошен, раздразнен. Куфарът беше захвърлен небрежно до стената.
Отново позвъня. После почука. После заговори през вратата:
— Знам, че си вътре. Чувам музиката. Моля те, отвори. Наистина трябва да поговорим.
Тишина.
Той облегна чело на вратата.
— Нямам къде да отида. Майка ми и Руслан заминаха при една леля в провинцията. Казаха ми да не се появявам, докато не „си взема акъла“. Само че аз не знам какво означава това.
Алина наблюдаваше как раменете му увисват. Преди минута беше спокойна. Имаше вечеря, свещи, тишина. А сега тази тишина отново беше на ръба.
— Моля те…
Тя отключи.
Дима вдигна глава. Очите му бяха зачервени, под тях – сенки. Небръснат, с измачкана риза.
— Влез — каза тя кратко и се отдръпна.
Той прибра куфара вътре и се огледа.
— Подредено е.
— Почистих.
— Мирише хубаво.
— Вечерям.
Погледът му се спря на масата: свещи, чиния със сирене, чаша вино, шоколад. Един комплект прибори.
— Само за теб?
— Да.
Той помълча.
— Аз на гарата ядох баничка с майка и Руслан. Чакахме влака три часа. После те се качиха, а аз останах. Майка ми каза: „Щом избра нея, живей с нея.“ Руслан дори не ме погледна.
Алина седна обратно и отпи от чашата си.
— Гладен ли си?
Той се настани срещу нея, погледът му прикован към храната.
— Да.
Тя не помръдна.
— В кухнята има хляб. Направи си нещо.
Той преглътна раздразнението.
— Дойдох да се сдобрим.
— За кое точно?
— За всичко. Не трябваше да водя майка без да те питам. Не трябваше да мълча, когато те обиждаха. Не трябваше да позволявам…
— Да изяждат храната ми, да ровят в нещата ми, да вдигат шум посред нощ, да довеждат непознати и да плюят по пода? Това ли имаш предвид?
— Да.
— И го осъзна сега, когато те отпратиха?
Той я погледна.
— Не те отпратиха те. Ти ги изгони.
— Изгоних тях. Ти тръгна с тях.
Мълчание.
Алина го наблюдаваше и усещаше не толкова гняв, колкото изтощение.
— Цял месец чаках да застанеш до мен — каза тя спокойно. — Поне веднъж. Когато майка ти размести кухнята ми, чаках да кажеш: „Така ѝ харесва на Алина.“ Когато Руслан счупи чашата ми, чаках извинение. Когато изядоха всичко, чаках да предложиш да се разделят разходите. Нищо.
— Те са ми семейство.
— А аз? Аз каква съм ти? Декор към жилището?
Той сведе очи.
— Разкъсвах се между вас.
— Не е нужно да се късаш. Трябва да избереш. И ти избра тях.
— Ти си жестока.
— Не. Просто съм честна.
Тя се изправи и застана до прозореца.
— Какво искаш?
— Да се върна. Да сме както преди.
— Преди няма да има. Никога.
— Мога да докажа, че съм разбрал.
— Как?
— Казах на майка ми, че греши. Че няма право да се държи така. Скарахме се.
— И?
— Нарече ме мъж под чехъл и ми каза да не ѝ звъня.
Алина се усмихна сухо.
— А брат ти?
— За него всичко е без значение.
Той пристъпи към нея.
— Дай ми шанс. Ще поемам половината разходи. Ще върша домакинството. Ще съм на твоя страна.
Тя го гледа дълго.
— Добре. Но при условия.
Лицето му светна.
— Какви?
— Първо – плащаш половината сметки и храна от днес.
— Съгласен.
— Второ – ако майка ти или брат ти дойдат без моето съгласие, си тръгваш веднага.
— Добре.
— Трето – няма „общо“. Моето си е мое, твоето – твое. Ако искаш нещо от мен, питаш.
Той се намръщи.
— Това не звучи семейно.
— Но е справедливо.
Той кимна.
— Четвърто – спиш в хола. Докато не възстановиш доверието ми.
— Разбирам.
— И пето – при една лъжа или неплатена сметка, подавам молба за развод. Без предупреждения.
В очите ѝ нямаше гняв. Само решителност.
— Съгласен съм — каза тихо той.
— Добре. Направи си сандвич. И донеси виното от хладилника.
Той се подчини.
По-късно прибра масата и си оправи дивана в хола. Алина лежеше в спалнята и слушаше шумовете му. Чувстваше се странно – спокойно, но нащрек.
Позвъни на Лена.
— Той се върна.
— И?
— Пуснах го. С правила.
Лена подсвирна.
— Дано ги спазва.
— Ще видим.
На сутринта мирисът на кафе я събуди. В кухнята Дима пържеше яйца.
— Добро утро. Купих продукти. Ето касовата бележка.
Подаде ѝ я. Тя я прегледа.
— За вечерята дължиш 150 лева — каза спокойно.
— Превеждам.
Телефонът ѝ изписука. Преводът беше направен.
Дните започнаха да текат внимателно, почти предпазливо. Той готвеше, чистеше, отчитаще всяка покупка. Тя наблюдаваше.
Един следобед получи съобщение от Тамара Петровна: обиди и заплахи. Препрати го на Дима. Той ѝ се обади и се скара. Алина чуваше само отделни фрази, но този път той не мълчеше.
Вечерта излязоха на разходка край реката. Говореха пестеливо. Между тях имаше дистанция, но и някаква нова яснота.
Нощем той понякога идваше да седне до нея. Един път остана. Легна върху одеялото и прошепна:
— Мога ли просто да те прегърна?
Тя не отговори, но не се отдръпна.
На сутринта до възглавницата ѝ лежеше бележка: „Отидох за покупки. Обичам те.“
Тя гледаше думите и усещаше колко трудно е да повярва.
Няколко дни по-късно, когато отново вечеряха на свещи — този път с два стека — звънецът прозвуча.
Те се спогледаха.
Дима отвори.
Гласът на Тамара Петровна изпълни коридора — разтреперан, драматичен.
— Сине, прости ми! Руслан е в полицията! Трябва да помогнеш!
Алина затвори очи за миг.
Историята явно още не беше приключила — тя просто беше направила кратка пауза, преди следващото изпитание да почука на вратата им.
