Лена въздъхна отсреща и каза тихо:
— Знам, че си наясно, Алин… но ти си с меко сърце.
— Не, Лен — отвърна тя спокойно. — Вече не. Станало е твърдо. Като добре изпечен стек.
Подругата ѝ се разсмя.
— Добре, желязна лейди. Дръж се. Ако стане нещо — звъниш.
— Ще звънна.
Алина прекъсна разговора и остави телефона на масата. Премести се в хола, легна на дивана и включи телевизора, но погледът ѝ се плъзгаше по екрана без да вижда нищо. Мислите ѝ бяха далеч.
Опитваше се да си представи как ще протече вечерта, когато Дима се прибере. Дали ще поиска пари? Дали ще застане между нея и майка си, или пак ще започне да увърта? И най-важното — какво ще му отговори тя.
Той се върна след около два часа. Лицето му беше уморено, челюстта напрегната, погледът — мрачен.
— Настанихте ли я? — попита Алина, без да става.
— При лелята е — отвърна той сухо. — Решили са там да мислят какво да правят.
— А ти?
— Аз съм тук. Ако нямаш нищо против.
Тя само кимна.
Дима се настани до нея. Няколко минути мълчаха.
— Алин… съжалявам. Не знаех, че ще дойде.
— Не си виновен.
— Благодаря ти, че не ме изгони.
— Аз не изгоних теб — отвърна тя спокойно.
Той въздъхна тежко.
— Чу ли какво говореше? За ножа…
— Чух.
— Нямаше да се нарани. Просто драматизира.
— Знам.
Той я изгледа внимателно.
— Струва ми се, че нищо не те плаши. Сякаш не се страхуваш от нищо.
— Страхувам се. Просто не го показвам.
— Научи ме.
— На какво?
— Да не се страхувам така.
Алина го погледна в светлината на телевизора. Черти, които познаваше до болка, сега изглеждаха по-стари, по-изморени.
— Това не се учи, Дима. Появява се, когато вече няма какво да губиш.
— А ти имаш ли?
Тя се замисли за миг.
— Имах. Сега… не знам.
Той хвана ръката ѝ. Тя не я отдръпна.
— Не искам да те загубя.
— Тогава не го прави.
Дълго останаха така, без думи. После Дима отиде да се изкъпе, а Алина се прибра в спалнята. Заспa бързо, без сънища.
Сутринта телефонът я изтръгна от съня. Непознат номер.
— Алина Сергеева? — мъжки глас, делови.
— Да.
— Обажда се следовател Иванов. Вашият девер ви е посочил като близък роднина. Можете ли да се явите в районното?
Тя се изправи в леглото.
— Кого точно е посочил?
— Вас. Като съпруга на брат му. Необходим е близък за показания. Майката е с високо кръвно.
— А брат му?
— И той е извикан. Но и вие фигурирате в списъка.
Кратко мълчание.
— Ще дойда.
Алина слезе в кухнята. Дима пържеше яйца.
— Викат ни в полицията — каза тя направо.
— Кого „ни“?
— Мен и теб. Руслан ни е записал.
Той изключи котлона.
— Защо?
— Не знам. Но трябва да отидем.
Час по-късно седяха в коридора на районното — мирис на влага, цигарен дим и евтин дезинфектант. След малко ги въведоха в кабинет.
Иванов се оказа около четиридесетгодишен, с торбички под очите и вид на човек, който отдавна е спрял да се изненадва.
— Руслан твърди, че не е започнал боя — започна той. — Пострадалият е на осемнадесет. Сътресение, охлузвания. Родителите са склонни да оттеглят жалбата срещу обезщетение от двеста хиляди лева.
— Двеста? — повтори Дима. — Вчера бяха сто.
— Днес са двеста. Утре може да станат триста. Така става понякога.
Алина мълчеше.
— Можете ли да съдействате финансово? — обърна се следователят към нея.
— Не — каза тя спокойно. — Не мога.
Иванов кимна, без да изглежда изненадан.
— Тогава делото ще стигне до съд. До две години лишаване от свобода.
Лицето на Дима пребледня.
— А ако платим?
— Жалбата се оттегля. Случаят приключва.
Излязоха навън. На пейката пред входа седеше Тамара Петровна. Скочи веднага щом ги видя.
— Какво казаха?
— Двеста хиляди, мамо. Иначе съд — отвърна Дима.
Тя се хвана за главата.
— Откъде да ги намеря тези пари?
Погледът ѝ се стрелна към Алина.
— Ти имаш. Апартаментът ви почти е изплатен. Може да го продадете, да се преместите под наем…
Алина застина.
— Подслушвали сте ни?
— Преди месец говорихте пред мен! Остават ви три години по ипотеката. Значи е почти ваш.
Дима рязко се изправи.
— Мам, това е нейният апартамент! Наследство е! Ипотеката е на нейно име!
— А ти си регистриран там! Значи имаш право!
Алина се усмихна ледено.
— Не, нямате представа от закони. Жилището е мое. Предбрачно. Регистрацията не дава собственост.
— А ако мъжът е плащал вноските?
Тя се обърна към Дима.
— Плащал ли си?
Той замълча.
— Плащал ли си ипотеката поне веднъж?
— Давал съм ти пари…
— Пари, които аз ти бях дала предния ден. Когато ти блокираха картата.
Той почервеня.
— Това не се брои.
— Именно.
Тамара Петровна гледаше ту единия, ту другия.
— Значи няма пари?
— Нямам, мамо — каза Дима тихо.
— А ти? — впери се свекървата в Алина.
— Имам — отвърна тя. — Но няма да дам.
— Защо?
— Защото синът ви ме унижаваше в собствения ми дом. Защото вие се разпореждахте с вещите ми. Защото съпругът ми позволи това да се случи. Не съм длъжна да спасявам Руслан.
Свекървата се разплака.
— Лоша си.
— Не. Справедлива.
Алина се обърна и тръгна към спирката. Дима я настигна.
— Не искам пари — каза той бързо. — Просто… ти добре ли си?
— Не. Уморена съм.
— Разбирам.
— Не разбираш. Още се надяваш да ги дам.
— Не!
— Да. Виждам го.
Тя се качи в автобуса. Той остана на тротоара.
Вечерта той се върна мълчалив. След като вечеря, седна до нея.
— Говорих с мама. Прие, че апартаментът е твой. Няма повече да настоява.
— А Руслан?
— Вероятно съд.
— Искаш ли да помогна?
Той я гледа дълго.
— Искам ти да си добре. Ако дадеш парите, ще се тровиш. Не искам това.
— Умно казано.
— Уча се.
— Малко късно.
— По-добре късно, отколкото никога.
Тя замълча.
— Ще помисля.
Той се изненада.
— Сериозно?
— Да. Но не днес.
През нощта не спа дълго. Сумата беше огромна — почти година спестявания. Но ако не ги даде? Дима ще живее с вина. А тя — с мисълта, че е могла да помогне.
На сутринта се обади на адвокат.
— Може ли заемът да се оформи юридически? — попита тя.
— Разбира се — отговори той. — С договор и поръчител.
— Подгответе документите.
Когато се върна, каза на Дима:
— Ще дам парите. Но като заем. С лихва. И ти ще си поръчител.
Той я прегърна силно.
— Благодаря ти.
— Това не е подарък.
Същата вечер подписаха договор. Алина преведе сумата директно по сметката на пострадалия.
Руслан беше свободен.
Измина месец. Нито обаждане, нито благодарност. Но Дима се стараеше — ставаше рано, готвеше, превеждаше част от заплатата си.
Те живееха спокойно. Почти.
Един уикенд отидоха в Плёс. Разходки край реката, тиха есен, залези. Дима говореше за промяна, за ново начало. Алина слушаше. Тялото ѝ реагираше на близостта му, но вътре беше хладно.
Когато той прошепна „Може ли?“, тя поклати глава.
— Не днес.
Той прие без спор.
След завръщането ги чакаше Руслан. На площадката пред вратата, с бира в ръка.
— Трябва да говорим — заяви той.
Оказа се, че е напуснал работа. Искаше отсрочка.
— Няма да стане — каза Алина спокойно. — Имаш договор.
— Мама ще ви съди за морални щети!
Алина избухна в смях.
— Опитай.
Той напусна, тръшкайки вратата.
Същата вечер Тамара Петровна изпрати заплашително съобщение. Дима ѝ се обади и за пръв път говори твърдо.
— Ако още веднъж обидиш жена ми, прекратявам всякакъв контакт.
Дните минаваха. Един следобед по сметката на Алина постъпиха пет хиляди лева.
— Плати — каза тя и показа екрана на Дима.
— Значи има надежда.
Тя не отговори, но усети, че вътре ѝ става една идея по-топло.
Няколко седмици по-късно телефонът отново звънна. Същият официален глас.
— Алина Сергеева? Следовател Иванов. По нов случай с Руслан Дмитриевич.
Тя се напрегна.
— Какъв случай?
— Сбиване в бар. Тежка телесна повреда. Пострадалият е в болница, състоянието е сериозно. Руслан твърди, че е действал при самоотбрана. Нужни са свидетели. Вие знаете ли нещо?
— Не. Не поддържаме връзка.
— Разбирам. Ако излезе информация, ще се свържем.
Тя затвори. Дима стоеше на прага.
— Какво има?
Алина го погледна право в очите.
— Брат ти пак се е забъркал. Този път е много по-сериозно. Говорим за тежка телесна повреда… и положението не изглежда никак добро.
