Тениски, поли, халат – всичко, което ѝ попаднеше под ръка, изчезваше в разтворената чанта без капка колебание.
– Полудя ли?! – изрева Борис Радославов и пристъпи заплашително. – Спри веднага!
Виолета не му отвърна. Наведе се, измъкна чехлите на Росица Калинова изпод креслото и ги запрати вътре при останалото. Свекърва ѝ се разтича из стаята, опитвайки се да спаси поне част от вещите си.
– Момичето ми, овладей се! – гласът ѝ трепереше от възмущение. – Ние сме едно семейство!
– Семейство? – Виолета рязко се обърна към нея. – Семейството не хвърля детските снимки в кофата за боклук!
Росица отстъпи назад, сякаш думите я удариха физически. Борис се пресегна към чантата, но съпругата му ловко се отдръпна.
– Майка ми цял живот е живяла за децата си! – крещеше той. – А ти я гониш като бездомно животно!
– Пет години преглъщах всичките ви номера – отсече Виолета, закопчавайки пренатъпканата чанта. – Три месеца се чувствах призрак в собствения си дом!
Без да губи време, тя се отправи към спалнята. От гардероба започна да вади пуловери, ризи, дънки на Борис и да ги тъпче в друга пътна чанта. Той я следваше по петите.
– Осъзнай се! – сграбчи я за ръката. – Къде очакваш да отидем?
– Това вече не ме засяга – изтръгна се тя. – Отидете при Калин Лъвов.
– При Калин няма място! – изписка Росица от хола. – Там има дете!
– А тук има мен! – извика Виолета в отговор и излезе с двете натежали чанти.
Остави ги до входната врата, после се върна за обувките, за несесера с козметика, за дреболиите от нощното шкафче. Нищо не пропусна.
– Ще полудееш сама между тези стени! – закани се Борис, докато нахлузваше якето си. – Ще ни молиш на колене да се върнем!
Безмълвно Виолета отвори широко вратата. Росица подсмърчаше, събирайки последните си вещи в найлонова торба.
– Помисли още веднъж, дете – прошепна тя умолително. – Къде ще отидем сега?
– Там, където живяхте, преди да се нанесете при мен – отвърна спокойно Виолета.
Борис грабна багажа си и излетя навън. На прага се обърна за миг, лицето му изкривено от ярост. Росица излезе след него, окичена с чанти. От стълбището се понесе последен вик:
– Неблагодарница! Само добро сме ти мислили!
Вратата се затвори. Виолета завъртя ключа два пъти и пусна веригата. Отвън още известно време се чуваха стъпки, приглушени реплики, трясъкът на асансьора.
После настъпи тишина.
Тя остана облегната на вратата и се заслуша в равномерното си дишане. За първи път от месеци нямаше включен телевизор, нито скърцане на дивана под тежестта на Росица.
Виолета влезе в дневната. Премести канапето обратно на старото му място, завъртя телевизора както беше преди. Донесе саксиите си и ги подреди по перваза, където слънцето огряваше листата им.
Накрая седна и отвори спасения фотоалбум. Разгръщаше страниците бавно – училищно тържество, рожден ден с пет свещички, изпращане от детската градина.
И изведнъж се разсмя. Отначало тихо, после все по-силно. Смехът се смеси със сълзи, превърна се в хълцане, после пак в смях. Тя притисна албума към гърдите си, разтърсвана от облекчение.
Домът отново ѝ принадлежеше.
Само на нея.
