— Какъв е този „дълг“, който свекърва ми изведнъж реши, че ѝ дължа? Нито съм искала, нито съм вземала пари от нея — Йоана Тодорова тресна върху масата откъснат от тетрадка лист. — Александър, обясни ми откъде се появиха тези двеста и четиридесет хиляди лева. Да не би да сме теглили заем от майка ти и да съм пропуснала?
Александър Мартинов седеше срещу нея с виновно приведени рамене. Изглеждаше като ученик, заловен в нарушение — погледът му шареше, а пръстите му нервно мачкаха ръба на салфетката.
— Йоана, не скачай веднага. Мама твърди, че времената са тежки. Виждаш как хвърчат цените. Решила е да сменя цялата електрическа инсталация, а майсторите са ѝ дали оферта, от която свят да ти се завие. Средствата не ѝ стигат и… е, направила си е нейната равносметка.
— Равносметка? — Йоана повдигна листа с два пръста, сякаш държеше нещо съмнително. — Да видим този „финансов анализ“. Точка първа: „Вносна бебешка количка — подарък, 45 000 лв. С инфлация и амортизация — 60 000.“ Александър, тя ни я подари, когато се роди Боян Кирилов! С балони и тост за здравето му!
— Според нея това било вложение в нашето удобство. Сега ѝ трябвала възвръщаемост. Така го нарича — кръговрат на подкрепата.
— Чудесно. Продължаваме — тя почука с нокът по средата на списъка. — „Грижи за дете през уикендите. Почасова ставка — 500 лв. Общо за две години…“ Тя наистина ли ни таксува за това, че е играла на лото със собствения си внук?
— Казва, че е отделяла лично време, което можела да използва по-доходоносно. Например да плете по поръчка. Така разсъждава — пазарно, по нейна си логика.
В този момент ключът превъртя сухо в ключалката. Невена Атанасова разполагаше със собствен комплект „за всеки случай“, макар че в това семейство не избухваха пожари — само словесни.
Тя влезе в кухнята уверено, с нова кожена чанта, притисната отпред като щит. Погледът ѝ се спря върху листа на масата и тя кимна доволно, без да губи време в поздрави.
— Разгледали сте го, виждам. Няма да сядаме за чай — направо по същество. Очаквам сумата до края на месеца.
Йоана бавно се изправи от стола, пое дълбоко въздух и протегна ръка към чашата с вода, опитвайки се да овладее надигащото се в гърдите ѝ възмущение, преди да отговори.
— Невена Атанасова, запознахме се с написаното — произнесе снаха ѝ спокойно, с интонация на телевизионен говорител. — Само че не схващам какъв точно договор предлагате. Искате да превърнете спомените в разписка ли?
— Това не са спомени, скъпа, а инвестиции — отвърна свекървата и прокара пръст по перваза, сякаш инспектираше чистотата. — Влагала съм средства и усилия във вашия дом, докато прохождате. Сега съм пенсионерка, ремонтът ми виси, тръбите текат. Не съм отишла при чужди хора, а при семейството си. Дългът трябва да се погасява.
— Мамо, тук дори тиквичките от вилата са оценени — обади се най-сетне Александър Мартинов, повдигайки поглед от листа. — И то по цени като в луксозен столичен супермаркет?
— А ти мислиш, че растат сами? Това е труд, болки в кръста, тор, вода! — отсече тя. — Сметнала съм всичко коректно, даже съм ви направила роднинска отстъпка. Ако бяхте плащали на детегледачка, щяхте да фалирате. Така че няма защо да се сърдите.
Йоана Тодорова издиша бавно. Вместо да повиши тон, отвори чекмеджето, извади калкулатор и го постави пред Невена Атанасова.
— Добре. Щом ще играем по пазарни правила — нека бъде така. Приемам условията.
По лицето на свекървата пробяга доволна усмивка; тя приглади полата си с вид на победител.
— Ето, знаех си, че си разумна жена, без излишни сцени.
— Имам обаче насрещно предложение — спокойно продължи Йоана, обърна листа на чистата му страна и взе химикал. — Да направим прихващане. Александър, припомни: миналото лято ремонтирахме лоджията на майка ти. Ти поставя изолацията, аз шпакловах.
— Така беше — кимна той, а в очите му проблесна интерес.
— Трудът на майсторите вече струва солидно. Само почистването след ремонт върви минимум седем хиляди лева. Записваме. Нататък. Преди половин година, Невена Атанасова, лежахте с пневмония. Всеки ден пътувах до вас през целия град.
Усмивката ѝ угасна и на мястото ѝ се настани предпазливост.
— Какво намекваш? Бях болна! Близките трябва да помагат.
— Както и бабите гледат внуците от обич, а не по тарифа, ако говорим за семейни ценности — отвърна Йоана и впи поглед в нея, готова да довърши сметката докрай.
Йоана Тодорова не откъсваше писалката от листа – редовете с числа се нижеха равни и подредени, сякаш попълваше служебен отчет.
— Щом вече сме започнали да смятаме като в магазин, нека включим всичко — произнесе хладно тя. — Доставките на топла храна, когато не можехте да станете от леглото. Грижите, които полагахме вместо платена помощница. Лекарствата. Горивото. Александър Мартинов ви возеше навсякъде — ако трябва да го таксуваме, това си е услуга „Комфорт плюс“: чист автомобил, учтив шофьор.
Говореше кратко и отсечено, като забиваше всяка дума като пирон.
— Пътуванията до вилата всяка събота и неделя. Билетите за влак не падат от небето, нито таксито от гарата. Износването на нашата кола също струва пари. И да не забравяме — преди три години ви дадохме сто и двадесет хиляди лева за зъбните импланти. Тогава казахте: „Ще се разплатим“. Е, моментът явно е настъпил.
Тя прокара дебела черта под сметките и обърна листа към Невена Атанасова.
— Според скромните ми изчисления, ако приспаднем вашите претенции от нашите разходи, вие ни дължите тридесет и осем хиляди лева. Срокът е една седмица. Трябва да запишем Боян Кирилов при ортодонт, а цените там никак не са милостиви.
Свекървата се втренчи в цифрите. В кухнята сякаш въздухът натежа и стана труден за дишане.
— Александър! — изписка тя и се обърна към сина си. — Ще позволиш ли така да се гаври с майка ти? Аз безсънни нощи съм прекарала, докато те отгледам, а вие ми връчвате фактура?
Александър Мартинов погледна първо майка си, после жена си. Спря да мачка салфетката в ръцете си.
— Мамо, Йоана е права. Ти първа внесе калкулатора в този дом. Не се сърди, че и ние се научихме да смятаме. Семейството не е счетоводство. Но щом държиш на стоково-парични отношения, резултатът не е във твоя полза.
— Как смеете… Аз… — Невена Атанасова скочи толкова рязко, че столът изскърца. Грабна чантата си и излетя към антрето. След миг входната врата се затръшна, оставяйки след себе си аромат на скъп парфюм и горчивината на скандала.
— Наистина ли ще искаш тези тридесет и осем хиляди? — попита тихо Александър.
Йоана смачка листа и го хвърли в кошчето.
— Парите не ме интересуват. Просто не искам домът ни да се превръща в банка. Но ключовете ще трябва да си ги вземем обратно.
Той се приближи, сложи длани на раменете ѝ и въздъхна тежко.
— Поне вече знаем колко струват…
— …безплатните тиквички — довърши той с горчива усмивка.
Йоана го погледна въпросително.
— Да, точно толкова струват някои роднински отношения — добави Александър. — Когато всичко е за сметка на другия.
Тя се облегна на плота и скръсти ръце.
— Няма повече да затварям очи. Нито за колата, нито за парите, нито за безкрайните им претенции. Сестра ти потроши автомобила ми и дори не се извини. А ти очакваш просто да го преглътна?
— Не го казвам така…
— Точно така звучи. И не, няма да превеждам заплатата си, за да запълвам нейните дупки. Достатъчно е, че подпомагаме майка ти всеки месец.
Александър прокара ръка през косата си.
— Може би прекалихме с помощите…
— „Прекалихме“? — Йоана се изсмя кратко. — От този месец бюджетът ни ще е ясен и разделен. Всеки ще поема отговорност за своите роднини.
Той я изгледа невярващо.
— И как си го представяш? Да делим хладилника на две?
— Представям си справедливост — отвърна тя спокойно. — Не съм длъжна да издържам чужди капризи.
Настъпи тишина. После Александър избухна:
— Само защото печелиш повече, не значи, че можеш да командваш!
Йоана се изправи срещу него.
— Не бъркай съпруга с прислуга. Ако искаш някой да те обгрижва като шах, първо изгради царството си сам.
Думите ѝ прорязаха въздуха. Той пребледня.
— Накъде си тръгнала с този куфар? — гласът му пресекна, когато я видя да го изважда от гардероба.
— Никъде далеч. Просто ти показвам, че мога. И че няма да търпя унижения.
Тя закопча ципа бавно, демонстративно. Александър остана насред стаята, сякаш внезапно бе осъзнал колко лесно може да остане сам — без подкрепа, без удобствата, без сигурността, която приемаше за даденост.
В този миг и двамата разбраха: въпросът не беше в тридесет и осемте хиляди или в ключовете. Ставаше дума за граници. И за цената на уважението, което вече не можеше да се купи с никакви пари.
