— Изобщо даваш ли си сметка колко неща съм направила за вас? — Гергана тръшна вратата на гардероба с такава сила, че огледалото по нея се разклати. — Докато ти удобно се беше настанила на врата на брат ми, аз висях в офиса до късно всяка вечер!
Елена не отвърна. Тя спокойно подреждаше дрехите си в пътната чанта, макар пръстите ѝ леко да потреперваха. През трите години с Борис бе усвоила едно важно умение — да не се поддава на провокациите на зълва си. Да ги оставя да отминат, както се изчаква буря.
— Говоря ти! — Гергана пристъпи по-близо, а тонът ѝ се изви още по-високо. — Или вече съвсем си се самозабравила?
— Чувам те — отвърна тихо Елена и дръпна ципа на сака. — Просто си събирам нещата.
— Най-после! — Гергана скръсти ръце с видимо удовлетворение. — Вземай си парцалите и се махай. Борис вече е наясно. Снощи каза, че разводът е само въпрос на време.
Елена я погледна право в очите. Нищо подобно не беше чувала. Да, през последната седмица Борис беше затворен и мълчалив, но дума за раздяла не бе ставала. Гергана, както обикновено, говореше вместо него — така, както ѝ изнасяше.
— Той ли ти го каза?
— Разбира се. На кого другиго? — подсмихна се тя. — Аз съм му сестра. Винаги сме били близки, не като с…
Погледът ѝ довърши неизказаното по-красноречиво от всяка обида.
Елена вдигна чантата и се отправи към вратата на спалнята. Още малко — и щеше да бъде в собственото си малко жилище в покрайнините на града. Апартаментът, който преди три години не продаде, когато се премести при Борис. Тогава всички я убеждаваха, че няма смисъл да пази стария си дом, щом започва нов живот. Но нещо вътре в нея я спря да вземе прибързано решение.
— Почакай! — Гергана застана на пътя ѝ. — Ключовете за колата остави тук. Автомобилът е регистриран на Борис.
— Платих го със собствени средства.
— Така ли? — изсумтя тя. — А имаш ли представа колко пари Борис е дал за теб през тези години? Дрехи, вечери навън, екскурзии… Само за този апартамент му дължиш достатъчно!
Без да влиза в спор, Елена извади ключовете от джоба си и ги постави върху скрина до входната врата. Нямаше смисъл да доказва каквото и да било. Колата беше вещ, а вещите се заменят. Градският транспорт също върши работа.
— Ето, че можеш да бъдеш разумна — проточи доволно Гергана. — Поне едно полезно нещо направи.
Елена излезе, повика асансьора и слезе до партера. Във входа се облегна на студената стена и пое дълбоко въздух. Трябваше ѝ минута, за да събере мислите си.
Телефонът в джоба ѝ избръмча. Съобщение от Димитър Калинов — изпълнителния директор на компанията, в която работеше от шест месеца.
„Елена, потвърждавате ли готовността си за понеделник? Бордът одобри назначението ви. От утре официално встъпвате в длъжност директор „Развитие“.“
Тя прочете текста повторно. Директор „Развитие“. В „Форвард Груп“ — същата фирма, където Гергана вече пета година заемаше позиция търговски мениджър и се смяташе за незаменима. Където Борис понякога консултираше по правни въпроси.
Елена издиша бавно и написа: „Готова съм. Благодаря за доверието.“
Навън февруарският вятър я блъсна в лицето, но тя не потръпна. Извади телефона и поръча такси, след което зачака, вперила поглед в сивите панелни блокове отсреща.
Преди половин година беше постъпила във „Форвард Груп“ като обикновен анализатор. Никой от колегите ѝ не знаеше, че е съпруга на брата на Гергана — тя умишлено не разгласяваше личния си живот. Предпочиташе да остава незабележима, да доказва стойността си единствено с резултатите и да оставя работата ѝ да говори вместо нея, без излишни обяснения и шум около името ѝ.
