— Бадемов блат с малинов пълнеж тип конфитюр, — произнесе Елена, без да откъсва поглед от тефтера си. — Три етажа, отгоре свежи цветя. Ще стане едновременно изискано и вкусно. А Георги Калинов много обича малини.
— Малини… — повтори Надежда Емилова с онзи особен тон, с който навремето сигурно е вписвала двойка в бележника. Беше застанала до прозореца, дланите ѝ опрени в перваза, и гледаше снаха си сякаш от високо, макар разликата в ръста им да беше почти незабележима. — Малини за юбилей. Мъж на трийсет става, не дете на пет.
— Напълно съм наясно, — отвърна спокойно Елена и обърна страницата. — Затова предлагам изчистена визия. Минимализъм. Без захарни цветчета и украси.
— Без цветчета… — отекна пак свекървата. Имаше навик да повтаря последната дума на събеседника си — учителски похват, превръщащ всяка реплика в присъда. — Елена, трийсет и две години съм работила в училище. Знам как се прави празник. Трябва да оставя спомен. Тортата трябва да спира дъха, а не да е… това твоето… конфи.
— „Конфи“ означава малинов слой, приготвен по определена технология. Не е прищявка с френско име.
— Знам отлично какво значи, — отсече Надежда Емилова, макар да беше научила термина едва преди седмица, докато разглеждаше в интернет с какво точно се занимава снаха ѝ. — Искам торта с целувчени блатове. С маслен крем. Истинска, както едно време. Голяма. Аз ще я направя — по рецептата на майка ми.
Елена вдигна очи. Погледът ѝ беше тих, почти нежен — без съпротива, без раздразнение. Тъкмо това спокойствие разклати повече Надежда Емилова, отколкото би го направил открит спор.
— Госпожо Емилова, тази торта е трудоемка. Белтъчните блатове се сушат с часове, кремът изисква точна температура…
— Рецептата я знам наизуст.
— Не се съмнявам. Само че за четиридесет души количеството е сериозно. Нека аз поема отговорността. Това е професията ми, няма да ви натоваря излишно финансово.
— Еленче, — каза тя с онази смес от милувка и снизхождение, — ти си добро момиче. Но това е юбилеят на моето момче. Трийсет години. Аз съм му майка и аз ще организирам всичко. От началото до края.
Елена затвори тефтера. Пъхна го внимателно в чантата си и дръпна ципа без звук — движение подредено и премерено, което само по себе си беше отговор.
— Добре. Щом така сте решили.
Докато тя вървеше към входната врата, Надежда Емилова я изпрати с поглед и изпита нещо, наподобяващо победа. Само че усещането не беше толкова сладко, колкото би трябвало.
Георги Калинов излезе от коридора едва след като вратата се затвори. Беше по чорапи, с чаша чай в ръка, и изражението му издаваше, че е чул всяка дума.
— Мамо, защо беше нужно?
— Какво „защо“? Искам да ти направя истински празник.
— Тя има сладкарница. Това ѝ е работата.
— Нека работи за други хора. Теб ще почерпя аз.
Той отпи продължително и замълча. За трийсет години беше научил кога разговорът с майка му има смисъл и кога е все едно да убеждаваш влак да промени разписанието си.
Кухнята опустя. Надежда Емилова изправи рамене и се огледа. Старият чешки хладилник бръмчеше равномерно — надежден, както техниката от онези години. До него стоеше етажерка с кулинарни книги — избелели корици, пожълтели листа, отметки от хартийки. Тя извади най-изтърканата, разтвори я на отбелязаната страница. Дванайсет белтъка, триста грама кашу или лешници, маслен крем с коняк.
Чете дълго, после донесе ученическа тетрадка на квадратчета и започна да пресмята. Всичко по четири — за четиридесет гости една торта няма да стигне, нужни са две внушителни. Числата излязоха впечатляващи: четиридесет и осем белтъка. Замисли се за миг, пресметна повторно и кимна решително. Ще се справи.
Винаги се беше справяла.
Шейсет и пет години зад гърба си, повече от половината прекарани в училище, където редът беше закон: часовете по график, тържествата по сценарий, утвърден лично от нея. Като заместник-директор по възпитателната дейност беше свикнала да държи всичко под контрол. Тази роля беше оставила отпечатък дълбок като навик за безупречна стойка. Не ѝ беше по силите да предаде управлението на друг. Не от злоба или завист, а защото трудно вярваше, че някой ще го направи по-добре. Досега животът рядко я беше опровергавал. Училищните вечери под нейно ръководство минаваха безупречно. Родителските срещи приключваха навреме. Децата стояха мирно на тържествата.
И синът ѝ беше отгледан както трябва — възпитан, образован, трудолюбив. Инженер, при това. Само дето се ожени късно — на двайсет и осем — и избра момиче, което Надежда Емилова така и не разбра напълно. Елена беше мила, безспорно, и имаше златни ръце в сладкарството. Но твърде тиха. Прекалено отстъпчива. А мекотата, според Надежда, беше или преструвка, или слабост.
До юбилея оставаха две седмици. Тя извади лист формат А4, раздели го на колони и започна да описва задачите една по една.
Очакваха се около четиридесет гости: колеги на Георги, негови приятели от университета, съседи, две нейни близки приятелки и, разбира се, майката на Елена — Ива Филипова, приятна жена, макар и малко мълчалива. Тържеството щеше да бъде в просторния тристаен апартамент, който Надежда Емилова беше получила преди години за дългогодишната си служба в училището. Високи тавани, паркет, който поскърцва на третата дъска от прозореца, и хол, побиращ дълга маса, ако диванът се измести към стената.
Менюто обмисля три дни. Руска салата — задължително; никакви модерни „фюжън“ предложения от малкия тефтер на Елена нямаше да я заменят. Рибен аспик. Желирано месо. Пълнени чушки — любими на Георги още от детството. Две тави зелеви банички. И, разбира се, тортата. Всъщност — тортите.
През тези две седмици Елена дойде два пъти. Помогна с почистването, закачи гирляндите, после седна мълчаливо на кухненската маса с чаша чай в ръце и наблюдаваше как Надежда Емилова прелиства списъците си, сякаш очакваше да чуе нещо повече, но думите така и не бяха изречени.
