— В ъгъла — отвърна Надежда Емилова кратко.
Елена послушно остави вазата там. Белите хризантеми озариха стаята с тиха, сдържана красота.
Малко по малко гостите започнаха да пристигат — засмени, шумни, натоварени с торбички и бутилки. Жанета Калинова дойде със съпруга си, мълчаливия Румен Ангелов, който както винаги кимаше повече, отколкото говореше. От службата на Георги Калинов се появиха трима негови колеги — млади мъже с къси прически и звънлив смях. Мартин Яворов, приятел от студентските години, пристигна последен, по навик закъснял, но с бутилка наистина добро вино под мишница. Ива Филипова — майката на Елена — влезе с бежова рокля, целуна дъщеря си по бузата и отправи учтив, премерен поздрав към Надежда Емилова.
Масата изглеждаше внушително. Чинии, купи, платá — всичко подредено прецизно. Надежда Емилова обходи с поглед творението си и усети в гърдите си онова приятно, топло разширяване, което някога я обземаше след безупречно проведено училищно тържество, когато директорът кимаше одобрително.
— Надежда Емилова, вие ли сте приготвили всичко това? — възкликна Жанета, посягайки към едно от пирожките.
— Сама — отвърна тя спокойно.
— Невероятно. Какъв труд само!
Първите два часа преминаха леко. Пирожките изчезнаха почти мигновено. Оливието беше похвалено неведнъж, желираното месо се топеше под щедри лъжици горчица. Надежда Емилова се оказа начело на масата — не защото някой я беше поставил там, а защото столът сякаш естествено бе останал зает от нея и никой не възрази. Георги седеше малко встрани, до Елена; двамата си разменяха тихи реплики и понякога се усмихваха един на друг.
По някое време разговорът неизбежно се насочи към топлото ястие.
Пълнените чушки бяха извадени от фурната точно в осем. На вид изглеждаха прилично — кожата омекнала, сосът гъст и наситен. Тя ги нареди внимателно в голямо плато и ги поднесе.
Първи посегна Мартин Яворов. Отхапа, задъвка бавно, замислено. После внимателно остави вилицата.
— Надежда Емилова… — започна той предпазливо. — Оризът… така ли трябва да е? Малко… стегнат?
— Какво му е? — попита тя рязко.
— Ами… леко хрупа.
— Така се прави — отсече тя мигновено, макар че в същия момент нещо ледено се плъзна от гърлото ѝ надолу.
Взе една чушка и сама отхапа. Оризът беше твърд. Не „леко“, а съвсем. С усилие преглътна. Колегите на Георги си размениха бърз поглед.
— Нормално е — повтори тя. — Яжте.
И те ядоха. Не с въодушевление, но учтиво. Елена почти не докосна порцията си. Ива Филипова изяде своята без коментар — а мълчанието ѝ беше по-изразително от всяка забележка.
След известно време дойде ред на тортата. Надежда Емилова сама я донесе, държейки подноса с две ръце. Висока, с кремави розетки и поръсени по края орехи — изглеждаше като от стара празнична картичка: малко старомодна, но домашна.
Георги духна свещите под аплодисменти. Тя взе ножа и започна да реже.
Острието потъна трудно. Горният блат отстъпи, но вторият оказа съпротива, пружинирайки странно. Тя натисна по-силно. Тортата се измести леко надясно. Кремът отстрани — същият, който сутринта беше изглаждала внимателно — започна бавно да се свлича. Опита се да го задържи с ръка, но студената, хлъзгава маса се изплъзна и едно парче се отдели от цялото с тих, влажен звук.
Настъпи кратка тишина.
Тя гледаше тортата. А тя — разкривена, с оголени пластове — сякаш ѝ отвръщаше. Блатовете отвътре не бяха снежнобели, а жълтеникави и плътни, почти като омлет. Пресушени. Осъзна го ясно, без възможност за самозаблуда, и това прозрение беше болезнено, като стъпване върху ледена плоча.
— Няма нищо — обади се Георги бодро. — Торта си е торта. Важен е вкусът.
Гласът му звучеше леко, но раменете му бяха напрегнати.
Вкусът също не беше както трябва. Личеше по лицата — никой не се намръщи открито, никой не остави чинията си недокосната, но и никой не поиска второ парче. Орехите горчаха леко, блатовете се ронеха сухо, кремът беше прекалено сладък, с онзи особен оттенък, който се получава, когато белтъците не са изпечени при точната температура.
Надежда Емилова седеше изправена. Лицето ѝ беше спокойно — това умееше. Години наред бе овладявала изражението си на педагогически съвети, при публични критики, сред родителски скандали. Лицето може да се контролира. Но под масата ръцете ѝ леко трепереха и тя ги притисна към коленете си.
Елена тихо стана и излезе, сякаш просто отива до другата стая. Надежда Емилова не проследи движението ѝ. Погледът ѝ се задържа при Мартин Яворов, който вече разливаше вино и разказваше нещо забавно, опитвайки се да върне лекотата в разговора.
Минаха двайсетина минути. Или повече. Напрежението постепенно се разсея — както неловките моменти се стопяват, когато има достатъчно вино и някой умее да поддържа разговора.
Изведнъж звънецът в коридора иззвъня. Елена отвори. Надежда Емилова се обърна.
На прага стоеше непознат млад мъж с яке, натоварен с два големи плика и правоъгълна кутия.
— Поръчка за Елена — каза той.
Тя прие пакетите, благодари и затвори.
— Какво е това? — попита Надежда Емилова, а в гласа ѝ прозвуча остра нотка.
— Обадих се в ресторант, докато всички бяхте на масата — отвърна Елена равномерно. — Донесоха топло — пиле със зеленчуци и плов. Ще стигне за всички.
— Не съм те молила.
— Знам.
Погледите им се срещнаха. В гърдите на Надежда Емилова се надигна тежка вълна — не точно сълзи, а гняв към самата себе си, който не можеше да си позволи да покаже.
— И торта — добави Елена. — Изпекох една предварително. За всеки случай. В кутията е. Може да я сложим до другата.
— За всеки случай… — повтори тихо Надежда Емилова.
— Да.
Думите бяха изречени без намек за превъзходство. Точно затова попаднаха право в целта — там, където стоеше неизказаната истина.
След кратка пауза Надежда Емилова каза:
— Добре. Извади я.
Елена отвори кутията на кухненската маса. Вътре стоеше триетажна торта, покрита с огледална глазура в тъмен шоколадов цвят, украсена с пресни плодове и фин златист кант по всеки ръб. Нищо излишно — изчистена, точна, безупречна.
Жанета Калинова надникна и ахна:
— Откъде е това чудо? Ти ли си го правила?
— Елена — каза Георги, появил се на прага с чаша в ръка. По лицето му се четеше облекчение, което той не успяваше напълно да прикрие.
Новата торта беше внесена в хола под истински, спонтанни аплодисменти. Пилето със зеленчуци изчезна за минути, пловът също. Разговорите отново станаха шумни и свободни, чашите се вдигаха по-уверено, а вечерта постепенно намираше своя нов ритъм, сякаш нищо преди това не се беше случило.
