— Някой ще ми обясни ли дали в този дом изобщо живее човек, или всяка вечер се прибирам при голи стени?! — гневният вик разцепи тишината в антрето, а тежката обувка профуча и с тъп удар се блъсна в шкафа за обувки.
Гергана застина до мивката. Шестнайсет години брак ѝ бяха достатъчни, за да разчита настроението на съпруга си само по начина, по който ключът влиза в ключалката. Тази вечер той се завъртя рязко и нервно. Значи и днес нещо в службата се е объркало, а по утвърдената схема семейството щеше да поеме удара.
Тя подсуши ръцете си с кърпата. Вечерята беше готова, домашните на сина — проверени, ризите за утре — изгладени и подредени. Но Гергана отлично знаеше: ако Димитър е решил да се заяде, причина ще се намери дори в това как е сгъната салфетката.
— Здравей. У дома сме. Явор е в стаята си, решава задачи по алгебра, аз подреждам масата — каза тя спокойно, излизайки в коридора. — Измий си ръцете, всичко е още топло.
— Топло било — изсумтя той с пренебрежение и метна якето си покрай закачалката. Събу се рязко, ритна пантофите и се запъти към кухнята.
Гергана постави пред него чиния с месна запеканка. Димитър бодна с вилицата, разбърка без апетит и с недоволна гримаса избутa порцията към края на масата.
— Скъсвам се от работа, влача целия този товар на гърба си, прибирам се изцеден до край, а ти пак ме посрещаш с тези запеканки? В тази къща нормална пържола няма ли?
— В хладилника има пържоли. Ще ги стопля веднага — отвърна тя равнодушно.
Извади кутията и включи микровълновата. Димитър започна нервно да потропва с пръсти по плота.
— Услуга ли ми правиш? Поне се усмихни. Една жена трябва да посреща мъжа си с радост, а не сякаш ѝ искам заем от милион.
— Просто съм изморена, Димитър. И моят ден не беше лек.
— Изморена? Да местиш папки в офиса не е като да носиш чували. Аз днес се карах с доставчици, после шефът ме държа час и половина на отчет. И за кого се трепя? За вас! Да ви е топло и спокойно. А благодарност — никаква.
Навън той се съобразяваше с началници и правила, които не определяше сам. Но щом прекрачеше прага, се превръщаше в безспорен властник. Погледът му обходи кухнята и се спря върху затворената врата към детската стая.
— А онзи безделник къде е? Явор! Веднага тук!
Вратата се открехна бавно. Четиринайсетгодишният младеж пристъпи неохотно в кухнята. Висок за възрастта си и прекалено сериозен, той гледаше изпод вежди, с ръце, пъхнати в джобовете на домашния панталон.
— Какво има? — попита тихо синът.
— Не „какво има“, а „здравей, татко“! — изрева Димитър и тресна длан върху масата. Чиниите подскочиха и приборите издрънчаха тревожно, а напрежението в стаята се сгъсти още повече.
