Звънът на порцелана отекна болезнено в тишината.
— Така ли се говори на човека, който те издържа? — продължи той с леден укор. — Майка ти съвсем те е разглезила. Донеси си бележника. Веднага. Да видим за какво изливам луди пари по частни уроци.
Явор не отвърна. Обърна се мълчаливо, излезе и след минута се върна с разпечатка на оценките. Постави я внимателно пред баща си. Димитър прехвърли редовете с бърз, напрегнат поглед.
— Тройка по физика? Това шега ли е? — гласът му отново се надигна. — За какво плащам, кажи ми?
— Беше контролно върху труден урок. Вече я поправих на четворка — отговори спокойно Явор, без да повишава тон.
— Не ми трябват обяснения! Некадърник! — изсъска Димитър. — Целият си в майка си. Същата безхарактерност.
Гергана пристъпи напред и застана между двамата.
— Димитър, първо да вечеряме — каза тихо, но твърдо. — Детето учи два часа геометрия. Уморен е. Не започвай сега.
Лицето му се изкриви от ярост. Той не понасяше да му противоречат. Още по-малко — съпругата, която години наред беше свикнал да вижда като покорна сянка.
— Млъкни! — изрева той. — Ще оправя сина си сам! Ти се занимавай с тенджерите и с измислената си йога! Все ти е в главата някаква глупост, само и само да не вършиш нищо у дома. Три пъти седмично се мотаеш да лежиш по постелки, а полза никаква! Каквато беше безпомощна, такава си и остана!
Гергана пое дълбоко въздух. Странно, но обичайният пристъп на паника този път не дойде. Димитър не подозираше, че „йогата“ отдавна е минало. Преди четиринайсет години, когато в изблик на гняв беше запратил тежка чаша по нея, тя разбра, че трябва да се научи да се защитава. Тогава не посмя да си тръгне — бебе на ръце, никакви спестявания, страх от неизвестното.
Намери друг изход. Айкидо. Изкуството да насочваш чуждата сила. Години тренировки до изнемога, синини, скрити под дълги ръкави, пришки по дланите, които вечер мажеше обилно с крем. Тя трупаше не само техника, а и увереност.
— Прибери се в стаята си, Явор — каза тя, без да откъсва очи от съпруга си.
Момчето я погледна за секунда и тихо затвори вратата след себе си.
Този дребен жест окончателно взриви Димитър. Жена му не просто му възразяваше — тя раздаваше нареждания пред него.
— Коя се мислиш, че си? — приближи се той плътно. От него лъхаше на евтино разтворимо кафе и задушена агресия. — Казах, че ще остане тук!
— От днес в тази къща никой няма да крещи на никого — отвърна Гергана и вдигна глава. Погледът ѝ беше спокоен, сух, без следа от сълзи. Само твърдост.
Тази непозната решителност го изкара извън релси. Той беше свикнал при първия му вик тя да се свива и да моли за прошка, а сега срещу него стоеше съвсем различна жена — изправена и непоколебима.
