Елена продължаваше да идва, да сяда кротко с чашата чай в ръце и да мълчи. За тортите не обели и дума. Надежда Емилова очакваше поне намек – предложение, второ настояване, каквото и да е – но такова не последва. Мълчанието на младата жена беше едновременно уместно и някак бодящо. Правилно – защото не се натрапваше. И все пак – леко дразнещо.
Георги Калинов също нищо не казваше. Той умееше да чака. Беше наследил това търпение от баща си, който вече осем години не беше между живите. Понякога Надежда Емилова си мислеше, че обича сина си най-силно именно заради тази негова способност да изчаква. И може би точно заради същото понякога му се сърдеше тихомълком.
Три дни преди тържеството тя се захвана с печенето.
В петък вечерта вкара първата тава с белтъчени блатове във фурната. Старата газова печка нагряваше неравномерно – това го знаеше отлично, но досега все някак се беше справяла. Настрои градусите на сто и десет, както пишеше в рецептата, и отиде да гледа новините.
Два часа по-късно блатовете бяха приятно златисти отвън, а отвътре – лепкави, почти карамелени. Опита едно парче, присви очи от разочарование и го хвърли. Прегледа отново рецептата. Реши, че проблемът е в температурата, и увеличи с двадесет градуса. В събота сутринта вторият опит изглеждаше по-добре на вид, но сърцевината пак остана влажна, а горната част дори леко прегоря.
Взе телефона, намери буквата „Г“ в указателя и замръзна. Да се обади на Георги и да признае, че не ѝ се получават блатовете? Не. Остави апарата на масата.
Вместо това набра Донка Асенова, която навремето – още през осемдесетте – беше известна с тортите си.
— Наде, тези блатове се сушат на осемдесет градуса, поне шест часа — обясни Донка. — И орехите трябва предварително да се запекат.
— За орехите не си ми казвала.
— Не си ме питала — отвърна спокойно приятелката.
След разговора Надежда Емилова сложи тигана на котлона. Орехите обаче престояха повече от нужното – тя миеше съдове и се разсея. Миризмата стана толкова силна, че съседката отдолу позвъни притеснена да пита дали нещо не гори.
До събота вечерта разполагаше с три що-годе сполучливи блата и две тенджери крем. Само че кремът се оказа рядък – беше купила по-леко масло, уж от икономия. Постави съдовете в хладилника с надеждата да се стегнат.
Не се стегнаха.
Неделята премина в варене на желирано месо и приготвяне на рибен аспик. Желираното го умееше – вареше го от нощта и всичко вървеше по план. И аспикът се получи: рибата остана сочна, желатинът легна равномерно. Това я поуспокои и тя отново се върна към тортата.
Крема направи наново – този път с истинско масло. Разби го старателно, докато стане плътен и гладък. Ухаеше на ванилия и съвсем леко на коняк. Опита с лъжицата и кимна удовлетворено. Започна да реди: блат, крем, блат, крем. Сладкарското произведение израстваше високо, леко неравно, но внушително. Погледна го с онова особено чувство на завършена работа, когато знаеш, че си се справил.
Втората торта започна в понеделник вечерта, ден преди празника. До този момент умората вече тежеше. Ръцете я боляха, кръстът я наболяваше, а в кухнята се смесваха миризми на запечено масло, оцет от зелевите банички, ванилия и пържен лук. Три нощи почти не беше спала.
Елена дойде към седем. Обади се предварително — искала да помогне с подреждането, със сервиза. Надежда Емилова ѝ отвори и премълча за тортите, макар че погледът на младата жена се задържа върху първата, вече сглобена.
— Много красиво изглежда — каза Елена.
— Остава още една — отвърна сухо домакинята.
— Може би няма нужда от втора? Тази е достатъчна.
— Четиридесет души ще дойдат — прекъсна я Надежда Емилова. — Подреди чиниите.
Елена започна да нарежда приборите. Двете работеха безмълвно, всяка в своя край на кухнята, сякаш две държави с единствена неутрална територия около мивката.
— Надежда Емилова — прошепна Елена, докато носеше вилиците към хола, — кремът на първата торта леко се е отпуснал. Отдясно.
Домакинята се приближи. Наистина – десният борд беше поддал, а жълтеникавата маса бавно се стичаше.
— Ще я сложа на студено.
— В хладилника няма място, там е желираното…
— Тогава на балкона. Нощите са хладни.
Елена не възрази. Тя никога не спореше открито — казваше нещо тихо веднъж и ако не бъде чута, млъкваше. Това едновременно изнервяше и обезоръжаваше.
През нощта Надежда Емилова почти не мигна. Лежеше и слушаше бръмченето на хладилника и свистенето на вятъра зад прозореца. Представяше си как гостите ще прекрачат прага, ще видят масата и ще попитат: „Вие ли приготвихте всичко?“ А тя ще отвърне: „Разбира се. Както винаги.“ И това щеше да бъде самата истина.
Във вторник стана в шест. Първо излезе на балкона. Тортата стоеше върху табуретка, покрита с найлон. Студът беше помогнал — кремът се беше стегнал, макар десният край още да личеше. Заглади го с нож, добави от остатъка. Стана приемливо.
В девет позвъни Георги.
— Да дойда ли по-рано, мамо?
— В четири. Ще разместим мебелите.
— Елена искаше да донесе…
— Елена да дойде с теб в четири.
Кратка пауза.
— Добре.
Към шест започнаха да пристигат първите гости, а Надежда Емилова вече десети час не се отделяше от печката. Зелевите банички бяха златисти и пухкави — тях можеше да прави и насън. Салатата беше нарязана на равни кубчета, овкусена премерено. Желираното месо се беше стегнало идеално, украсено с морковени кръгчета. Рибният аспик блестеше в малки купички, а рибата прозираше през желето като картина.
Само пълнените чушки създадоха проблем. Беше ги сложила във фурната в три, но забравила да увеличи градусите. Вместо на сто и осемдесет, те къкриха на сто и двадесет. Към шест оризът вътре хрупаше. Тя опита една, намръщи се, върна ги обратно и усили огъня. Оставаше надеждата до осем да омекнат.
Георги пристигна точно в четири. До него беше Елена. Заедно преместиха мебелите, опънаха покривката, наредиха чашите. Елена работеше бързо и тихо, без излишни въпроси. Само веднъж попита къде да сложи белите хризантеми, които беше донесла в обикновена ваза.
