Малко по-късно Мартин Яворов стана с чаша в ръка и произнесе тост – за това, че истинският празник се създава от ръце, в които има обич. Думите му можеха да се тълкуват по различен начин и всеки на масата ги разбра според собственото си сърце. Странното беше, че никой не се почувства неловко.
Надежда Емилова седеше мълчаливо и довършваше порцията си пиле. Подправките бяха премерени, ароматът – точен. Докато дъвчеше, наблюдаваше как Елена разрязва тортата си – внимателно, без излишна показност. Гостите посягаха към парчетата, опитваха и кимаха одобрително. Вътре се откриваше тъмночервен слой малина, почти черен, с мек блясък. Георги Калинов взе хапка, задържа я за миг, после погледна жена си така, както човек гледа нещо отдавна познато и скъпо – с увереност и тихо удоволствие от това познание.
Надежда не посегна към тази торта. Два пъти ѝ предложиха, два пъти отказа. Каза, че е сита. Това беше достатъчно вярно, за да може да се изрече.
Около единайсет вечерта компанията започна да се разотивa. Благодариха за гостоприемството, за вечерята, за атмосферата. Мартин Яворов целуна ръката на Надежда Емилова и заяви с обезоръжаваща искреност, че по-хубави пирожки не е опитвал през живота си. Тя едва не се усмихна.
Най-накрая си тръгнаха колегите на Георги и Жанета Калинова със съпруга си. Ива Филипова помогна на Елена да събере част от съдовете, после си замина така тихо и достойно, както беше дошла.
В апартамента останаха трима.
— Аз ще измия — каза Георги и нави ръкавите си.
— И аз съм тук — добави Елена, вече с чинии в ръце.
— Оставете — прекъсна ги Надежда. — Ще се оправя сама.
— Мамо…
— Георги — погледна го право в очите.
В този поглед имаше нещо, което го накара без възражение да върне чиниите обратно на масата.
— Добре. Тогава ще повикам такси.
— Повикай.
Елена стоеше до масата и я гледаше. Не с укор, не с молба. Просто я гледаше — с умората на човек, който цял ден е носил тежко и най-сетне го е оставил.
— Останете — каза тихо Надежда, без да вдига очи. — Ще направя чай.
Настъпи кратка пауза.
— Добре — съгласи се Елена.
В полунощ без половин час Георги си тръгна. Прегърна майка си на прага силно, истински. В тази прегръдка имаше благодарност, облекчение и още нещо, което трудно се назовава. Тя го потупа по гърба, както го правеше от дете — кратко и твърдо.
— Благодаря ти, мамо. Стана хубав празник.
— Хайде, върви.
Вратата се затвори. Двете останаха сами.
Надежда сложи стария чайник — от едно време, със свирка и малка вдлъбнатина отстрани. Извади от шкафа две порцеланови чаши с тънка синя линия по ръба — сервизът, пазен за гости, останал ѝ от майка ѝ. Постави и захарницата. После се поколеба за миг и донесе малка чиния. Върху нея лежеше парче от тортата на Елена, отделено незабелязано по-рано, докато всички разговаряха.
Елена седеше срещу нея с преплетени пръсти и мълчеше. В коридора паркетът леко изщрака и утихна. От улицата премина кола с музика, която бързо се разтвори в нощта.
Чайникът засвири. Надежда наля чая.
— От кога умееш така? — кимна към тортата.
— Отдавна. Започнах да пека на петнайсет. После учих, стажувах… Вече десет години.
— Десет… — повтори Надежда и взе вилицата. Отряза малко парче. Блатът с бадем беше лек, въздушен. Малината — с лека киселинност, по-силна от сладостта. Кремът — премерен, точен, като добре подбрана дума. — Откъде взимаш плодовете?
— Имам човек — фермер край града. А през лятото си замразявам сама.
— Сама…
— Малината трябва да е истинска. Индустриалната е водниста. Няма същия вкус.
Надежда ядеше бавно, без бързане. Навън настъпи пълна тишина.
— През осемдесет и четвърта пекох за една сватба — поде тя. — Три дни не излязох от кухнята. Получи се. Всички хвалеха.
— Това е труден десерт.
— Труден е — съгласи се тя веднага, без обичайното колебание. — Сега го разбирам. Мислех си, че щом някога съм успяла, ще мога пак.
— Четирийсет души е друго.
— Не за броя говоря. Аз… — замълча, отпи от горещия чай. — Исках да го направя сама. Не защото не ти вярвах. А защото това е Георги. Трийсет години. Моето дете.
Елена слушаше, без да я прекъсва, без да бърза да утешава. Самото ѝ мълчание беше спокойно и търпеливо, и в него Надежда усети как нещо вътре в нея се разхлабва — като възел, стяган дълго време.
— И за мен е мое — каза тихо Елена. — Той е мой съпруг.
Надежда остави чашата.
— Знам.
Думата прозвуча просто. Без борба, без отстъпление. Като признание на очевиден факт, който досега не бе изричан.
Мълчанието между тях беше спокойно.
— Тортата ти е много добра — каза след малко Надежда, гледайки в чашата си. — По-добра от моята.
Елена отпи.
— А вашите пирожки не мога да повторя — призна тя. — Опитвах. Тестото с кефир при мен винаги спада.
Надежда я погледна.
— Кефирът трябва да е със стайна температура. И маята — прясна.
— Така правя.
— Тогава не месиш достатъчно.
— Възможно е.
— Трябва дълго. С ръце. Докато спре да лепне.
— Ще ми покажете ли?
Надежда замълча точно толкова, колкото да не прозвучи тържествено.
— Ела в събота. От сутринта.
Елена кимна.
Дочакаха чая си до края. Без да се уговарят, започнаха да прибират. Елена изми чашите, Надежда избърса масата. После младата жена облече палтото си.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Вратата се затвори. Надежда остана за миг в коридора, загледана в ключалката. После се върна в кухнята. Старият хладилник бръмчеше равномерно. На масата стоеше парче от нейната торта — онази, разпадналата се, с леко горчивия орех. Взе го, опита. Блатът беше твърд, кремът прекалено сладък, ядките — препечени повече от нужното. Изяде го докрай.
Изгаси лампата.
Навън септемврийската нощ беше хладна и тиха. Нямаше коли, нито музика. Само облаци се движеха бавно край светлината на уличната лампа. Надежда Емилова задържа поглед върху този кръг светлина, после спусна пердето и се отправи към спалнята.
Събота щеше да дойде след четири дни. Напълно достатъчно време, за да се купи кефир.
