Гласът на Георги Радославов в слушалката звучеше така, сякаш току-що беше извършил героизъм от национален мащаб – или поне беше извадил дете от горяща сграда. А аз по същото време се мъчех да запазя равновесие в поза „дърво“ в йога студио „Лотос“, докато телефонът вибрираше настойчиво в калъфа, притиснат до бедрото ми, и разбиваше на парчета всяка останала концентрация.
— Елена Филипова, само не се притеснявай, оправих нещата! — изстреля той още преди да съм казала „ало“. — Семейството е над всичко, нали знаеш? На Милена Велизарова ѝ е трудно — децата, вилата, а трошката ѝ вчера окончателно издъхна край Кнежа. Та… дадох ѝ ключовете от твоята „кукувица“. Ти така или иначе си хоум офис тази седмица, а на нея ѝ е по-належащо.
Под коленете ми сякаш се разля ледена влага. Пръстите на опорния ми крак се впиха в гумената постелка, ухаеща на лавандула и чужд дезодорант. Моята „кукувица“. Audi Q5. Купена с комисионите от трите най-големи застрахователни сделки за годината — още преди изобщо да подозирам за съществуването на Георги Радославов и неговата вечно онеправдана сестра.
— Дал си ѝ ключовете от моя автомобил? — произнесох бавно, внимателно подбирайки думите, сякаш дъвча бодлива тел. — Георги, наясно ли си, че колата е регистрирана на мое име? И че Милена дори не фигурира в застраховката?
— Ох, хайде стига с този професионален тон! — засмя се той, а аз почти го виждах как разтрива лявата си ушна висулка — навикът му, когато усеща, че е прекрачил граница, но отказва да го признае. — Тя кара внимателно. Ще премести багажа до вилата и до седмица ще ти я върне. Ти си добро момиче. Сега сме у тях, пием чай за новата придобивка. Ще се прибера късно, целувки!
Линията прекъсна. Бавно свалих крака си на пода. Инструкторката шепнеше нещо за „вътрешния център“, но моят вътрешен център вече стягаше куфарите си и напускаше, оставяйки след себе си хладна, кристална ярост.
Излязох от залата, без да срещам ничий поглед. В съблекалнята три пъти преместих телефона от един джоб в друг, докато търсех ключовете за дома. Ръцете ми трепереха едва доловимо. Георги Радославов винаги е вярвал, че граници съществуват само между държави — в семейството всичко било общо. Особено когато „общото“ е мое.
Миналата година „за малко“ беше взел стария ми лаптоп за племенника си и ми го върна със залята от сок клавиатура и счупен интервал. После подари моя колекционерска монета на колега за юбилей, защото „така или иначе стояла в чекмеджето“. Но автомобилът… това беше червената линия. Това не бяха просто четири гуми и ламарина, а две години без отпуска и безброй разговори с клиенти след десет вечерта.
Излязох на улица „Република“ в София. Октомврийският вятър прорязваше като нож, а студът правеше града неприветлив. Стигнах до паркинга пред студиото и вперих поглед в празното място. Там, където трябваше да стои тъмносинята ми „кукувица“, сега лежеше само мокър кленов лист, залепнал за асфалта.
Седнах на пейката, без да обръщам внимание на студа, и отворих служебното приложение. Като застрахователен консултант с ВИП клиенти познавах автомобила си до последния детайл. И най-важното — знаех каква защита има. При покупката не бях спестила средства и бях избрала разширения пакет „Антикрадец-Про“ със сателитно проследяване и дистанционен контрол.
Георги Радославов, разбира се, нямаше представа. За него това беше лъскава играчка с бутон за старт. Не подозираше, че в ключодържателя — сребрист скарабей, който обичаше да върти между пръстите си — освен чипа на имобилайзера има и маркер за присъствие на собственика.
Набрах Милена Велизарова. Тя вдигна чак на петото позвъняване, а зад гласа ѝ се чуваха смях и тракане на чинии.
— О, Елена! — засипа ме тя. — Много ти благодаря! Георги каза, че ти сама си предложила. Не очаквах такава щедрост. Чудим се дали утре рано да тръгнем към вилата, или още тази вечер да изпреварим трафика.
— Милена — казах още по-бавно, — не сядай зад волана. Колата е под специална защита. Може да имаш сериозни проблеми с полицията.
— Айде стига страшилки! — подсмихна се тя. — Георги ще оправи всичко. Вече монтирахме детските столчета. Не мърмори, утре сме извън града, там рядко спират за проверки.
Затворих. Дори не попитаха. Просто поставиха столчета в моята кола — кола, в която аз не позволявах дори да се пуши. В този миг не почувствах обида. Почувствах яснота. План.
Поръчах такси. Докато се прибирах, наблюдавах светлините на София и си спомних как вчера Георги Радославов беше купил торта „Прага“. Знаеше, че имам алергия към определен шоколад, но беше казал: „Милена го обожава, ти хапни малко, нищо няма да стане.“ Тогава премълчах.
У дома цареше тишина и въздухът миришеше на същата торта. На масата стоеше мръсна чиния с остатъци от блат. Георги Радославов умееше да оставя след себе си лек безпорядък — материален и емоционален.
Влязох в кабинета, включих компютъра и отворих личния профил в системата за сигурност на автомобила.
На картата на София светеше малка синя точка — в двор на улица „Широтна“, където живееше Милена Велизарова. Двигателят беше изключен. Засега.
Отворих раздел „Протоколи за сигурност“. Имаше опция „Режим кражба при неоторизиран достъп“. Ако зад волана се озовеше човек без активния маркер — а моят маркер беше в джоба на палтото ми — системата допускаше движение до десет километра, след което блокираше двигателя, заключваше вратите и задействаше сирена с автоматично известяване на оперативен екип.
Но аз избрах друг вариант.
Превключих системата в режим „Дистанционно блокиране“.
