„…по график.“
Бяха се разбрали в десет вечерта да изпробват „изненадата“. Георги Радославов обожаваше да демонстрира широки жестове. Бях напълно сигурна, че ще седне до шофьора, а Милена Велизарова ще сложи зад волана, за да може тържествено да обяснява колко великодушен брат е.
Настаних се в креслото и разтворих чиста страница в бележника си. Трябваше да направя сметка. Не за парите — при нужда застраховката щеше да покрие щетите. А за онова, което не се измерва в левове.
Час по-късно Георги се прибра. Миришеше на евтин коняк — явно сестра му го беше „почерпила“ за новата придобивка.
— Хайде, Еленче, не се сърди — подхвърли той, разкопчавайки якето си. — Милена е във възторг. Вече крои планове как напролет ще разкарва разсада. Знаеш колко ѝ е трудно — бившият ѝ не дава и стотинка…
Не отговорих. Само наблюдавах как поставя чашата с недопит чай право върху договора ми с „Нефтегазсбыт“. Листът веднага се набръчка и потъмня.
— Георги, извърши нарушение — казах спокойно.
— Ох, пак ли започваш? — махна той с ръка. — Какво нарушение? В семейството всичко е общо! Има си член в закона.
— Член 36 от Семейния кодекс — уточних. — Имуществото, придобито преди брака, е лична собственост. Колата е моя.
За миг лицето му се вкамени, после отново се ухили.
— Страшна си буквалистка! Айде да гледаме нещо смешно.
— Не ми е до филми — изправих се. — По-добре се приготви. Вечерта няма да е кратка.
Отидох в спалнята и притворих вратата. Беше 21:45. Синята точка на картата в телефона ми помръдна — тръгнали бяха.
Лежах по гръб в тъмното. По тавана се плъзгаха отражения от фаровете на колите по булевард „Република“. В дланта си стисках сребърния ключодържател с маркера. Металът беше леден, но постепенно поемаше топлината на кожата ми. От хола се носеше гръмкият смях на Георги — гледаше клипове и подвикваше одобрително. Току-що беше „подарил“ на сестра си автомобил за пет милиона чужди пари и се чувстваше като цар на София.
Отворих приложението. Синята точка се движеше уверено по „Широка“ към изхода за околовръстното. Милена явно се наслаждаваше на момента — караше с около седемдесет километра в час. Убедени бяха, че съм се примирила, че пак ще „преглътна“.
„Никога не е било наред“, помислих си, припомняйки си как преди половин час Георги предложи да поръчаме пица. „Избери ти“, казах му. Той, разбира се, взе с гъби — прекрасно знаеше, че не ги понасям. Винаги така: удобството за него, великодушието — за чужда сметка.
Натиснах „Връзка с оператор“.
— Дежурен 412, слушам ви, госпожо Филипова — прозвуча равен женски глас. — Автомобилът ви е в движение. Липсва активен маркер. Да регистрираме ли кражба?
— Не още — прошепнах. — Превключете на „контролирано спиране“. Ще го активирам след пет минути. И подгответе сигнал до Пътна полиция на кръстовището на околовръстното с булевард „Ботевградско шосе“.
— Разбрано. Колата ще бъде спряна стандартно. Основание за намеса?
— Противозаконно ползване на МПС — произнесох ясно. — Водачът няма право да управлява този автомобил и не е вписан в полицата „Каско“. Аз съм собственикът и не съм давала съгласие. Ключовете са взети от чантата ми чрез измама.
— Прието. Очакваме потвърждение.
Затворих и се върнах в хола. Георги седеше по тениска и бельо, довършвайки същата онази пица. Изглеждаше доволен, уютен… паразит.
— О, Елена се появи! — потупа мястото до себе си. — Ела, страхотна комедия. Милена писа — вече са на околовръстното, „птичката“ лети като нова. Немско качество!
Приближих се до прозореца и опрях чело в студеното стъкло.
— Дори не провери дали има валидна книжка за тази категория. Ако стане катастрофа, ще платиш ти. Аз като застрахователен агент ще заведа регресен иск.
Той застина с парче пица във въздуха. Лицето му пребледня за секунда.
— Глупости. Милена кара от осемнайсетгодишна! Да, книжката ѝ е изтекла, но кой ще я спре посред нощ в София?
— Аз ще я спра — отвърнах. — Това е моят автомобил. Не „наш“. Мой.
— Пак ли започваш с това „мой“? Женени сме! Всичко е общо! Егоистка си, Елена. Детето ѝ няма с какво да стигне до поликлиниката, а ти трепериш за ламарина.
Той демонстративно се обърна към телевизора. Гневът му личеше по напрегнатите рамене — не защото се чувстваше виновен, а защото го бях приземила.
Върнах се в спалнята. 22:15. Синята точка бе спряла на светофара точно пред патрулката на Пътна полиция. Перфектна позиция.
Докоснах „АКТИВИРАЙ“.
Екранът проблесна в червено: „Протокол стартиран. Двигател блокиран. Централно заключване активирано. Сирена включена.“
Представете си картината: нощен път под жълтите лампи. Луксозният автомобил плавно губи мощност и спира в лентата. Вътрешното осветление започва да премигва, сирената реже въздуха, а вратите отказват да се отворят. Стъклата — също. Капан от звук и светлина.
Милена и спътникът ѝ — вероятно новият ѝ ухажор, за когото Георги бегло бе споменал — останаха заключени вътре.
Не изминаха и две минути, когато телефонът на Георги иззвъня. Той вдигна небрежно:
— Е, Миленче, хареса ли ви разходката?
