Гласът отсреща бе толкова пронизителен, че дори аз го чувах през слушалката — истерия, примесена с паника. Георги стоеше насред хола по късите си домашни панталони и първоначално се хилеше самодоволно. След секунди усмивката се стопи, а веждите му се вдигнаха рязко.
— Как така е изгаснала? — изстреля той. — Какви ги говориш, че не се отварят? Милена, престани да пищиш, нищо не разбирам! Какъв е този вой?
Той подскочи толкова внезапно, че кутията с пица се прекатури на пода. Започна да кръжи из стаята като подплашено пиле.
— Полиция? Каква полиция? Натисни някакъв бутон! Кой бутон ли? Откъде да знам!
Без да кажа дума, подадох телефона си. На екрана вървеше директно видео от вътрешната камера на автомобила — екстра, включена в премиум пакета. Милена стискаше волана с побелели пръсти, лицето ѝ беше изкривено от страх. Устата ѝ се отваряше широко, но сирената заглушаваше всяка дума. До нея някакъв младеж с шапка дърпаше отчаяно дръжката на вратата. Колата стоеше като закована. Отвън вече се приближаваха двама пътни полицаи със светлоотразителни жилетки.
— Какво направи? — прошепна Георги, вперен в дисплея. — Елена, какво е това?
— Активирана е дистанционната защита при неправомерно ползване — отвърнах спокойно. — Ключовете са взети без съгласието ми и системата го отчете като опит за кражба. След малко ще поискат да излязат. Само че няма да могат. После ще повикат пътна помощ и автомобилът ще бъде откаран на наказателен паркинг. А Милена — в районното за изясняване на случая.
Лицето му пламна в тъмночервено, жилата на шията му изпъкна.
— Полудяла ли си? Това е сестра ми! Децата ѝ са сами вкъщи! Искаш да я вкараш в затвора ли?
— Искам собствеността ми да не се раздава като бонбони — отвърнах хладно. — Ти ѝ връчи ключовете, за да демонстрираш колко си „голям играч“. Е, продължавай да демонстрираш. Обвинението за неправомерно отнемане на МПС без цел присвояване носи до пет години. Не е дреболия.
Той се заплете в крачолите, докато панически се обличаше.
— Изключи го! Веднага! Ще отида там и ще обясня всичко!
— Няма да отидеш никъде сам — застанах пред вратата. — Блокировката е активирана през централния сървър в София. За да бъде свалена, трябва лично да се явя и писмено да заявя, че нямам претенции. А аз имам.
Телефонът му отново звънна. Непознат номер. Той прие обаждането и включи високоговорителя. Строг мъжки глас прозвуча отчетливо:
— Господин Георги Радославов? Инспектор Иван Борисов, Пътна полиция. Намираме се при автомобил, регистриран на Елена Филипова. Гражданката Милена Велизарова твърди, че сте ѝ предоставили превозното средство. Собственикът обаче е подал сигнал за неправомерно ползване. Осъзнавате ли, че това ви прави съучастник?
Георги замръзна с един чорап в ръка. Цветът на лицето му започна бавно да се отдръпва. В очите му за пръв път от години видях не самоувереност, а чист, животински страх.
— Аз… това е недоразумение… — заекна той.
— Недоразуменията понякога приключват с досъдебно производство — отсече гласът. — Очакваме собственичката с документите. Ако до четиридесет минути не се яви, автомобилът се изземва и лицата се отвеждат в районното управление.
Телефонът се изплъзна от ръката му и тупна върху килима. От слушалката още се долавяше приглушеният звук на сирената.
— Елена… — гласът му стана тънък, почти детски. — Моля те. Никога повече няма да… Кълна се. Ще си намеря работа, ще върна всичко. Само да отидем там.
Погледнах часовника — 22:30.
— Знаеш ли кое е най-показателното? — казах тихо. — Нито веднъж не попита как се чувствам, след като ме направи за посмешище пред семейството си. Интересува те единствено дали няма да ви „затворят“.
От гардероба извадих чантата си и документите на колата.
— Ще отидем — добавих. — Но не за да замитаме положението.
— Тогава защо? — прошепна той, ръцете му трепереха толкова силно, че едва успяваше да си облече якето.
— За да подпишеш един документ. Подготвила съм го преди месец. Просто чаках удобен момент.
Излязох в коридора. Георги се влачеше след мен, нахлузвайки маратонките на бос крак. От „главата на семейството“ не беше останало нищо — лъскавата фасада се беше разпаднала при първия звук на сирената.
Пред входа вече ни чакаше такси. Вятърът се беше усилил и блъскаше в лицата ни ситен леден дъжд.
— Качвай се — казах, отваряйки вратата. — Телефонният разговор беше само началото.
През целия път към мястото на проверката той не продума. Свит в ъгъла на задната седалка, гледаше през стъклото, но отражението му издаваше паника — очите му шареха неспокойно. Пръстите му непрекъснато докосваха шията, там, където верижката беше оставила червена следа. Аз усещах странно спокойствие, почти ледено.
Когато стигнахме до разклона, видях автомобила си, облян в синьо-червени светлини. Картината беше впечатляваща: мощният кросоувър, застинал насред пътя, обграден от патрулки и любопитни погледи. Сирената вече беше спряна по мое искане, но заключването продължаваше да държи купето като клетка.
Милена ни съзря през стъклото и започна отчаяно да блъска с длани. Гримът ѝ беше размазан, лицето — подпухнало от сълзи. До нея младежът с шапката седеше със скрито в дланите лице.
— Госпожо Филипова? — към мен се приближи висок полицай. — Документите, моля.
Подадох талона и личната си карта. Той ги прегледа внимателно и сравни данните на таблета си.
— Потвърждавате ли, че не сте давали съгласие автомобилът да бъде предоставен на гражданката Милена Велизарова?
Погледнах към Георги. Стоеше до мен прегърбен, вперил поглед в асфалта. Цялата му поза крещеше поражение. За миг почти изпитах съжаление, но после си припомних разсипания ми лаптоп, подигравателния „подарък“ и онази торта, която той изяде демонстративно, въпреки алергията ми. Съжалението е за невинните. Тук ставаше дума за проста математика.
— Не съм давала — произнесох твърдо. — Ключовете бяха взети без мое знание и разрешение.
