— А как иначе да го нарека, Георги Радославов? — обърнах се към него спокойно. — Бръкна в чантата ми, извади вещ на стойност пет милиона и я предостави на човек, който дори няма право да я управлява. Това се квалифицира като кражба и противозаконно отнемане на МПС. Членове 194 и 346 от Наказателния кодекс. Господин лейтенант, пристъпвайте към оформяне на документите.
Зад стъклото Милена Велизарова явно разбра, че положението е сериозно. Устните ѝ се разтвориха в беззвучен писък, а дланите ѝ започнаха да блъскат по вратата отвътре.
— Почакай! — Георги ме хвана за ръката. — Елена, моля те… Какво искаш? Нещо спомена за документ. Дай го, ще подпиша всичко. Само я измъкни оттам! Тя не може да лежи в ареста, има деца!
Бавно извадих от папката един лист. Не беше нито дарствен акт, нито разписка. Това бе споразумение за имуществено уреждане при развод плюс признание на задължения. Още в София бях помолила познат нотариус да подготви проекта — като предпазна мярка, ако „семейството“ окончателно се превърне в обслужване на неговите интереси.
— В този текст е записано — посочих редовете, — че апартаментът, който изплащаме с ипотека, преминава изцяло в моя собственост. Освен това поемаш ангажимент да ми възстановиш стойността на всички „подаръци“, които изчезнаха или бяха унищожени през последните три години. Сумата е изчислена по-долу. Включила съм и обезщетение за днешната показна изява.
Той пробяга съдържанието с очи и пребледня.
— Това е… това е почти всичко, което притежавам! Ще ми остане само идеалната част от жилището на родителите ми!
— Решението е твое, Георги — отвърнах хладно и се обърнах към полицая. — Колко време остава до пристигането на пътната помощ?
— Около пет минути — отговори той. — Следствената група също идва. Ако не отключат доброволно, ще отваряме със специални средства. А както виждам, системата е блокирана от сървъра.
Георги погледна към Милена, която вече се свличаше по седалката, задушена от напрежението и застоялия въздух. После впери очи в мен. В тях нямаше обич — само безсилна ярост. И това беше достатъчно доказателство, че съм спечелила.
— Дай химикал — каза глухо.
Подписа се върху капака на патрулния автомобил, под обектива на видеорегистратора. Ръката му трепереше, подписът излезе накъсан.
— Отключи — прошепна след това.
Извадих телефона си, влязох в приложението и натиснах „Деактивирай блокировката“.
Чу се сухо щракване. Фаровете на Audi-то примигнаха, огледалата се разгънаха. Милена буквално се изтърколи навън и жадно пое въздух. Момчето с шапката изскочи от другата страна и без да се обръща, изчезна към храстите.
Тя седна на асфалта и се разплака истерично, размазвайки спиралата си. Георги се опита да я изправи, но тя го отблъсна.
— Ти каза, че тя е съгласна! — крещеше му през сълзи. — Подведе ме! Щях да получа удар в тази консервна кутия!
Приближих автомобила си и огледах салона. На задната седалка стояха две детски столчета, миришещи на евтина пластмаса. Извадих ги едно по едно и ги оставих край пътя.
— Госпожо Филипова, ще оттеглите ли жалбата? — попита лейтенантът, прикривайки усмивка.
— Да. Ключовете са върнати доброволно и спорът е уреден извънсъдебно. Но съставете акт на Милена Велизарова за управление без правоспособност и без застраховка. Законът важи за всички.
Милена отново изрева. Георги ме гледаше така, сякаш пред него стоеше чудовище. Може би за него наистина бях такава.
Настаних се зад волана на „кукушката“ си. Вътре още се носеше натрапчивият аромат на сладникавия ѝ парфюм. Отворих прозорците, за да го изгоня. Натиснах старт бутона — двигателят замърка уверено. Моята кола.
Георги се приближи до прозореца.
— Къде ще ходиш? Трябва да се приберем… да поговорим. Да тръгнем заедно?
Погледнах го внимателно — смачкано лице, кални маратонки, навикът да си търка ухото, който някога ми се струваше мил. Всъщност това бяха признаци на човек, който никога не поема отговорност.
— До полунощ багажът ти ще бъде при портиера — казах спокойно. — Смених кода на входната врата през системата за „умен дом“. А според подписаното преди малко жилището вече е изцяло мое.
Вдигнах стъклото, без да чакам реакция.
Вечерният въздух беше хладен. Под светлината на уличните лампи забелязах сребристи нишки в косите му — сякаш само за няколко часа беше посивял. Това обаче не ме трогна.
Пуснах музика, включих на скорост и плавно се влях в движението. В огледалото останаха две дребни фигури край пътя — брат и сестра, привикнали към широки жестове за чужда сметка. До тях стърчеше купчина детски столчета.
Стигнах до дома си, паркирах на обичайното място. Заключих със смарт ключа — сребристият „скарабей“ примигна.
В апартамента още се усещаше мирисът на тортата „Прага“. Взех кутията с остатъците, излязох на балкона и я хвърлих в контейнера долу.
После набрах майка ми.
— Здравей, мамо. Всичко е наред. Не, Георги вече не живее тук. Да, решението е изцяло мое.
