Тишината в кухнята бе разсечена от звън на кристал. Даниела Колева бавно пусна ръката си в мивката и усети как парченцата от чашата, подарена им за двадесетата годишнина от сватбата, се впиват в върховете на пръстите ѝ.
– Готов ли си? – гласът ѝ прозвуча необичайно равен, почти чужд.
На прага застана Иван Радославов с пътна чанта в ръка.
Едрата му фигура, която винаги ѝ бе вдъхвала сигурност, сега изглеждаше нелепо – като мечка, попаднала сред фин порцелан.
– Дани, защо го правиш така? Обясних ти… – пристъпваше неловко, без да смее нито да влезе, нито да си тръгне.
– Какво точно обясни? – тя се обърна и избърса мокрите си ръце в престилката. – Че ти е омръзнало? Че трийсет години с една жена са ти в повече? Или че двайсет и пет годишната Жулиета Христова по-добре понася… твоята криза на късната младост?
Мълчанието между тях натежа като гъста мъгла над река.
– Не съм го планирал. Просто така се случи – погледът му се плъзна по стаята и се спря върху познатите предмети: часовника, купен преди години в Прага, снимките на децата, вазата, която тя никога не харесваше, но държеше на видно място, защото беше подарък от майка му.
– Така се случи? – Даниела се разсмя рязко и смехът ѝ го проряза. – Две седмици събираш багажа си. Намерих касови бележки от бижутерия. Видях как криеш телефона си. И пак ми казваш „така се случи“?
Той прехвърляше тежестта си от крак на крак. Колко пъти бе репетирал този разговор? Десет? Двайсет? А сега подготвените фрази се изпариха.
– На петдесет и седем съм, Иване. Къде да отида сега? – за първи път гласът ѝ потрепери.
– Ще се справиш – най-сетне я погледна право в очите. – Ти винаги си била по-силната от нас двамата.
– Това ли те попитах?
– Трийсет години, Иване. Днес се навършват точно трийсет от сватбата ни.
Той кимна и преглътна трудно.
– Дани, аз…
– Върви си – обърна му гръб тя. – Жулиета те чака.
Вратата се затвори тихо. Даниела се свлече на малкото столче и едва тогава си позволи да заплаче. Сълзите се стичаха по лицето ѝ и оставяха солен вкус върху устните. Не знаеше колко време е седяла така – минути или часове. Времето сякаш се беше разтворило в празнотата на апартамента.
Телефонът избръмча върху масата. „Мамо, добре ли си? Татко ми звъня…“ – съобщение от дъщеря ѝ Росица Велизарова. Умната Росица, със същия упорит поглед и трапчинки като на баща си.
Даниела остави телефона, без да отговори. Какво да напише? „Баща ти си тръгна при жена, по-млада от теб?“ „Останах сама на петдесет и седем?“ „Страх ме е, момичето ми“?
Първите седмици се нижеха в безсънни нощи, сълзи и оглушителна тишина. Тя се движеше из жилището като сянка и непрекъснато се натъкваше на следи от общия им живот. Ето я неговата чаша със счупената дръжка – да я изхвърли ли? Да я остави? Или да я запрати в стената в пристъп на гняв? Самобръсначката му в банята, чехлите до леглото, пуловерът, пропит с познатия му одеколон.
– Мамо, почти не се храниш – Росица идваше всяка събота, пълнеше хладилника, а храната после се разваляше. – Може би трябва да посетим лекар?
– За да ме тъпчат с лекарства? – махна с ръка Даниела. – Ще го преживея. Не е нито първото, нито последното изпитание.
Но дълбоко в себе си не беше сигурна дали наистина ще издържи. Нощем лежеше, вкопчена във възглавницата, и си задаваше едни и същи въпроси: кога престана да бъде желана? В кой момент той започна да гледа през нея? Защо не усети навреме?
– Съвсем си се затворила, Даниела – пресрещна я на входа съседката Благовеста Балканскиа. – Ела с нас в събота в читалищния клуб. Правят интересни срещи, а и хората са чудесни.
– Клуб ли? – тя поклати глава. – На моята възраст вече не ми е до такива неща.
– Хайде де – усмихна се Благовеста. – Аз съм с пет години по-голяма от теб и пак не съм се отказала от живота, така че поне ме изслушай, преди окончателно да решиш.
