– Добре, оставям те, че трябва да прибера покупките – каза Росица накрая. – Само… наистина звучеше странно. Сякаш се е променил. Сякаш е остарял изведнъж.
– Три години не са малко време – отвърна спокойно Даниела. – Всички носим следите им. Ако иска да говорим, знае номера ми. Не съм го сменяла.
След като прекъсна, тя остана за миг неподвижна, после се приближи до огледалото в антрето. Отражението ѝ не излъга – фините линии около очите вече не можеха да се прикрият, в косите ѝ проблясваха сребристи нишки, които тя дори не бе опитала да боядиса. И все пак в погледа ѝ имаше нещо ново – тиха увереност, вътрешна устойчивост, каквато преди липсваше.
Обаждането дойде вечерта. Даниела беше свила крака в новото си люлеещо се кресло и четеше книга, когато телефонът иззвъня.
– Дани…?
Гласът на Иван. Познат до болка, а в същото време чужд.
– Здравей, Иване – затвори книгата и я остави настрани. – Росица каза, че искаш да поговорим.
– Да… аз… – поколеба се той. – Мога ли да мина? Не ми се иска по телефона.
Тя хвърли поглед към часовника.
– Утре в шест вечерта удобно ли ти е? Дотогава имам ангажименти.
Тези „ангажименти“ бяха седмичната им среща с жените от художественото ателие – нещо, което се бе превърнало в малък празник. А след това я чакаше Мартин. Вече не просто преподавателят от компютърния курс, а… какъв? Приятел? Мъжът, който я ухажва? Самата тя още не намираше точната дума.
– Разбира се – в гласа му прозвуча разочарование. Някога би настоявал за по-ранен час, а тя щеше да размести целия си ден заради него. Сега не го направи.
Следващият ден измина спокойно. Даниела съзнателно отказа да се готви специално за срещата – не приготви нищо изискано, не отиде на фризьор, не извади „по-официални“ дрехи. Облече удобна рокля и любимата си жилетка, както си беше у дома.
Точно в шест звънецът иззвъня.
Когато отвори, за миг се поколеба – мъжът на прага трудно можеше да се свърже с образа от спомените ѝ. Иван беше отслабнал, раменете му бяха приведени, а под очите му личаха сенки. Лицето му изглеждаше посивяло и уморено, сякаш годините тежаха повече от реалната му възраст.
– Влез – отстъпи тя, за да му направи път.
Той прекрачи прага несигурно и огледа коридора с внимателен, почти плах интерес.
– Тук всичко е…
– Различно, да – довърши тя с леко кимване. – Заповядай в кухнята. Водата вече кипи.
Иван вървеше бавно, сякаш разглеждаше непознато място. Погледът му се спираше върху светлите стени, новите мебели, картините, малките декоративни предмети, които никога не бяха присъствали в стария им дом.
– Това твои ли са? – посочи той акварелите в семпли рамки.
– Мои – постави чашите на масата. – Наскоро имах изложба в градската галерия. Сядай.
Той се настани, все още оглеждайки се.
– Стана много светло при теб.
– Най-после подредих всичко така, както винаги съм искала – усмихна се тя. – А ти? Как живееш?
Иван въздъхна.
– Не е лесно. С Жулиета… разделихме се. Оказа се, че винаги е искала дете. А аз…
– А ти вече си отгледал своето и не си представяше да започваш отначало – довърши тихо Даниела.
– Точно така – погледна я право в очите. – Дани, аз…
Звънецът прекъсна думите му. Тя погледна часовника и се усмихна с едва доловима неловкост.
– Извинявай, очаквам още някого.
– Още някого? – веждите му се повдигнаха. – Да не би да съм дошъл в неподходящ момент?
– Не, всичко е наред – отвърна спокойно и тръгна към вратата.
Щом отвори, лицето ѝ се озари.
– Мартине, заповядай!
В антрето влезе висок, строен мъж със сребристи коси и топли кафяви очи. Носеше букет полски цветя и бутилка вино.
– Извинявай, задържаха ме – подаде ѝ цветята, а после забеляза Иван. – О, не знаех, че имаш гости.
– Запознайте се – Даниела взе букета и за миг го доближи до лицето си, вдишвайки аромата му. – Това е Мартин Огнянов… мой близък човек. А това е Иван Радославов, бившият ми съпруг.
Двамата мъже се изправиха един срещу друг и протегнаха ръце за поздрав, а въздухът в малкото антре сякаш се изпълни с напрежение, което предстоеше да намери своя израз.
