Иван усети твърдата, уверена ръка на Мартин и несъзнателно изправи рамене, сякаш се готвеше за невидим двубой.
– Приятно ми е – произнесе Мартин спокойно и леко кимна. – Даниела ми е разказвала за вас.
– Така ли? – Иван стрелна с изненадан поглед бившата си съпруга, която вече подреждаше полските цветя във ваза, сякаш разговорът не я смущаваше.
– Разбира се – добави Мартин, докато сваляше палтото си. – Трийсет години съвместен живот не са малко. Това е цяла епоха за един човек.
В думите му нямаше нито подигравка, нито предизвикателство. Просто констатация. И точно тази сдържана прямота накара Иван да се почувства излишен – като гост в пространство, което някога бе наричал свой дом.
– Мисля, че ще тръгвам – промълви той и направи крачка към вратата. – Сигурно имате планове.
– Имаме поетична вечер в литературното кафене – отвърна Даниела без колебание. – Но ако има нещо друго, което искаше да обсъдим, кажи.
Думите, които цяла нощ бе подреждал в мислите си, внезапно се разпиляха. Какво възнамеряваше да ѝ каже? Че е сгрешил? Че едва сега разбира колко ценно е било онова, което е имал? Че животът с Жулиета Христова се е превърнал в безкрайна върволица от претенции и недоволство? Че в празния апартамент под наем всяка вечер мислено се връща тук – към мириса на дома, към тишината му, към нейните стъпки?
– Исках само да знам как си – успя да изрече накрая. – Виждам, че… добре. Радвам се.
– Благодаря ти, Володя – гласът ѝ бе мек, но дистанциран. – И при теб нещата ще се наредят. Убедена съм.
Той разбра, че това не е покана за продължение, нито въпрос, който очаква отговор. Мартин тактично се отдръпна към стената и се загледа в акварелите, окачени там, но присъствието му се усещаше осезаемо.
– Променила си се – изтърва Иван, повече на себе си, отколкото на нея.
– Всички се променяме – отвърна тя с леко повдигане на рамене. – Животът не спира, дори когато ни се струва, че всичко се е срутило.
Той отвори уста да добави нещо, ала не намери нито една подходяща дума. С кратък жест за сбогом прекрачи прага и пое бавно към асансьора. В съзнанието му проблясваха откъслечни картини: новата ѝ прическа, светлите стени вместо старите тъмни тапети, акварелите с подпис „ДК“ в ъгъла, непознат мъж, който носи любимите ѝ диви цветя… Откъде знаеше кои обича най-много?
А той бе живял до нея три десетилетия и никога не се бе запитал.
От притворената врата долетя смехът ѝ – ясен, звънлив, толкова познат и в същото време недостижим. Нещо болезнено се сви в гърдите му. За какво всъщност се бе върнал? За прошка? За утеха? За да чуе, че и тя страда без него така, както той започна да страда без нея?
Вместо това откри една проста истина: времето не чака никого. То продължава напред – за всички. Дори когато ни се иска да застине, докато се наситим на заблудите си и решим да се върнем към „старото си място“.
Излезе навън и вдигна поглед към прозорците на петия етаж. Някога техни. Сега – само нейни. Светлината грееше във всяка стая и превръщаше прозорците в топли, сияещи правоъгълници сред студения здрач на пролетната вечер.
Зад тези стъкла кипеше различен живот – по-светъл, изпълнен с нови цветове, с нови преживявания и, вероятно, с ново щастие. Живот, в който за него вече нямаше място.
Иван тръгна бавно към автобусната спирка. Отдавна не бе усещал сълзи в очите си, а сега те напираха. Не от самосъжаление, а от прозрението, че понякога губим онова, което смятаме за даденост, единствено заради собствената си слепота. А миналото, веднъж напукано, не може да се сглоби, колкото и извинения да поднесеш.
Жената, която бе напуснал преди три години, вече съществуваше само в спомените му. Към литературното кафене тази вечер щеше да тръгне друга Даниела – с четка в ръка и светлина в очите. Светлина, която, за негов срам, трийсет години съвместен живот така и не бяха успели да запалят.
