Думите на Благовеста още отекваха в съзнанието ѝ, когато съседката, разпалена както винаги, добави:
– Аз ли? Жива съм, повече от всякога! А след развода с втория ми мъж мислиш ли, че ми беше лесно? И точно в този клуб срещнах Пламен Василев. Представяш ли си?
Даниела не можеше да си представи. Самата мисъл за друг мъж до нея ѝ изглеждаше чужда, почти нелепа.
Но една сутрин, застанала пред огледалото в спалнята, тя се вцепени. Жената срещу нея беше с угаснал поглед, посивяло лице и бръчки, които сякаш се бяха врязали по-дълбоко от вчера. „Това ли съм аз? Нима от мен е останало само това?“ – мина ѝ през ума.
– Стига толкова – произнесе на глас. – Достатъчно, Даниела Колева.
Час по-късно вече седеше на фризьорския стол.
– Каква промяна желаете? – попита момичето с яркорозова коса и широка усмивка.
– Пълна – отвърна Даниела, изненадана от собствената си решителност. – Искам да изглеждам различно. Напълно.
Когато вечерта Росица Велизарова се прибра с торби от магазина, тя буквално застина на прага.
– Мамо?! Косата ти…
Даниела прокара пръсти през късата си прическа в модерен пепеляв оттенък.
– Харесва ли ти?
– Страхотна е! Изглеждаш по-млада поне с десет години.
– И се чувствам така – призна тя тихо. – Знаеш ли, мисля си… може би е време да освежим и апартамента. Винаги съм мечтала за светли стени вместо тези тъмни тапети.
Росица я прегърна спонтанно и Даниела за пръв път от седмици усети как в гърдите ѝ се разлива топлина.
Започна с дребни стъпки. Записа се на курс по компютърна грамотност в читалищния клуб, за който ѝ беше споменала Благовеста. После дойде ред на ремонта – светлосини стени, бели шкафове, нов диван, изхвърляне на кашони със стари вещи, трупани с години.
– Даниела, днес направо сияете – отбеляза един ден Мартин Огнянов, който водеше компютърните занятия. – Да не би да се е случило нещо хубаво?
– Най-после разчистих тавана – засмя се тя. – Намерих рисунки от младежките си години. Някога рисувах доста добре.
– Тогава защо не опитате пак? Имаме и ателие по живопис.
Тя се престраши. В началото несигурно, с колебливи щрихи, после все по-уверено. Акварелите ѝ – ярки, малко наивни, но живи – неочаквано привлякоха вниманието на организаторите на местна изложба.
– Трябваше да видиш изражението му – разказваше на Росица след откриването. – Мартин гледаше картините ми така, сякаш са шедьоври!
– Мамо… а той случайно да не ти симпатизира? – попита предпазливо дъщеря ѝ.
– Глупости! – разсмя се Даниела. – Просто му харесват работите ми.
Но вечерта, легнала в тъмното, тя неволно си зададе въпроса дали би било толкова лошо, ако наистина беше така.
Няколко дни по-късно, докато се мъчеше да балансира покупките и да извади ключовете от чантата си, телефонът ѝ иззвъня.
– Да, Роси, помня за утре – притисна апарата с рамо. – Ще направя любимите ти домашни погачи, не се тревожи.
– Мамо, има нещо… – гласът на дъщеря ѝ звучеше странно напрегнат.
– Какво става? – попита тя, отключвайки входната врата.
– Татко се обади.
Даниела замръзна на прага. Три години. Толкова време беше минало, откакто затвори вратата след себе си и си тръгна. През този период от Иван Радославов бяха пристигнали само няколко сухи съобщения чрез адвокат относно имоти и документи.
– Какво иска? – гласът ѝ прозвуча равен, почти безразличен.
– Пита за теб. Казал, че иска да се видите.
Тя бавно остави торбите върху кухненската маса. Погледът ѝ обходи обновеното помещение – светлосините стени, белите шкафове, ръчно рисуваните керамични плочки, които беше избирала с такова въодушевление. Иван никога не беше стъпвал в тази нова кухня.
– Мамо, чуваш ли ме?
– Да, просто се замислих – отвърна спокойно. – Кажи му, че нямам нужда от формални посещения.
– Той каза още нещо… – Росица се поколеба. – Разделили са се с Жулиета Христова. Преди няколко месеца.
В гърдите на Даниела нещо леко се размести – не болка, тя отдавна беше притъпена, а по-скоро изненада. Някога подобна новина би разтърсила целия ѝ свят. Сега предизвика единствено кратко любопитство.
Тя се облегна на плота и тихо попита:
– И затова ли изведнъж си спомни, че съществувам?
