— Ти нарочно ли се уреди тук, а? Само и само да ми натриеш носа?
Елена въздъхна тихо.
— Назначиха ме преди шест месеца. Още преди с Борис да решим да се разделим.
— Именно! — Гергана посочи обвинително към нея. — Всичко си го изчислила! Правеше се на скромна, стоеше си вкъщи, а всъщност си крояла как да си отмъстиш!
Елена поклати глава. Нямаше смисъл да спори. В представите на Гергана винаги имаше скрити сценарии и задкулисни игри — някой непременно дърпаше конците.
— Когато кандидатствах, изобщо не мислех за теб. Трябваха ми доходи. И свобода.
— Свобода ли? — изсмя се подигравателно Гергана. — И хоп — директорски стол. Осъзнаваш ли, че аз пет години се трепя тук? Пет! А ти за половин година се изкачи най-отгоре!
— Защото постигам резултати.
Думите ѝ прозвучаха по-твърдо, отколкото възнамеряваше, но бяха истина. За шест месеца Елена финализира три сериозни договора, блокирани с години. Отвори нов пазарен сегмент и увеличи оборота с четирийсет процента. Димитър Калинов не ѝ беше гласувал доверие случайно.
— Резултати… — процеди Гергана. — Ти просто умееш да се подмазваш. Както някога се намърда в живота на Борис.
— Стига, Гергана. Нямам сили за това. Нека приключим.
— Няма да приключим! — тя се приближи съвсем близо. — Борис ще разбере каква си всъщност. Ще му отворя очите. Ще му кажа, че си кариеристка и интригантка, че си използвала семейството ни!
Елена я погледна спокойно.
— Разкажи му. Само си представи как ще изглежда. Отиваш при брат си и му обясняваш, че бившата му съпруга вече ти е началник. Че е постигнала повече, отколкото ти. Как мислиш, какво ще си помисли?
Гергана се дръпна, сякаш думите я бяха зашлевили.
— Ти… ти си невероятна…
— Същата съм, каквато винаги съм била — отвърна тихо Елена. — Просто ти беше по-удобно да ме възприемаш като безпомощна жена, зависима от брат ти. А аз никога не съм била такава.
Тя се обърна и тръгна към изхода. Таксито вече я чакаше до бариерата.
— Ще съжаляваш! — извика след нея Гергана. — Ще ти направя работата ад, сама ще си тръгнеш!
Елена не се обърна. Настани се на задната седалка и затвори вратата. Шофьорът я огледа в огледалото.
— Добре ли сте?
— Да, благодаря. Потегляйте.
Градът проблясваше в светлините на вечерта. Хората вървяха забързани, кафенетата бяха пълни, животът течеше невъзмутимо — независимо от нечии лични битки.
Телефонът ѝ избръмча. Съобщение от Борис: „Гергана ми звънна. Каза, че вече си директор в тяхната фирма. Вярно ли е?“
Елена отговори кратко: „Да. От днес.“
Репликата му дойде почти веднага: „Поздравления. Гордея се с теб. Винаги съм знаел, че можеш повече.“
Тя прочете редовете няколко пъти и се усмихна. Борис беше добър човек. Просто пътищата им не съвпаднаха. Понякога раздялата не е провал, а ново начало и за двамата.
У дома я посрещна уютната топлина на отоплението. Преоблече се, сложи вода за чай и се настани до прозореца. Предстоеше ѝ труден период — вероятно открито напрежение с Гергана, нови отговорности, по-високи очаквания. Но страх не усещаше.
За пръв път от години имаше чувството, че стои здраво на собствената си земя. Не като гост в нечий чужд свят, не като сянка до съпруга си, а като самостоятелна личност — Елена, директор по развитие, жена, която сама определя посоката си.
А това нямаше цена.
