– Къде е саламът? Нали казах да ми оставите за сутринта!
Гласът на Мартин отекна по тесния коридор, блъсна се в огледалото до закачалката и заглъхна към спалнята. В банята Невена, приведена над пералнята, подреждаше внимателно влажните ризи на съпруга си за сушене. Само въздъхна дълбоко и продължи да изглажда гънките, опитвайки се да не обръща внимание на раздразнението, което постепенно я обземаше.
– Тате, вие изобщо ходите ли до магазина? – не спираше Мартин, докато тряскаше рафтовете на почти празния хладилник. – Има само кисело зеле и някакво сладко. Със Зоя нямаме какво да ядем!
Чуха се тежките стъпки на Калин. Той по навик се намесваше, когато напрежението заплашваше да прерасне в скандал, особено ако ставаше дума за единствения му син.
– Мартине, защо вдигаш врява от ранни зори? – каза примирително той. – Невена снощи се прибра късно и не е успяла да мине през супермаркета. Сега ще изляза, ще купя хляб и нещо за закуска. Зоя още ли спи?
– Спи, естествено. Днес е на смяна в кафенето чак следобед – отвърна мрачно Мартин и затръшна вратата на хладилника. – Просто трябва да се казва, че няма нищо за ядене. Щяхме да си поръчаме снощи. А сега ще ходя гладен на работа.
Невена окачи и последната риза, избърса ръцете си в грубата кърпа и излезе в кухнята. Гледката беше позната през последните три месеца – чаши със засъхнали следи от кафе, чиния с трохи, нож, намазан с масло, захвърлен насред масата. Мивката преливаше от съдове, останали от късната вечеря на младите. Тиганът, в който предния ден бе оставила задушени картофи с месо, стоеше празен, с леко загоряло дъно. Картофите ги нямаше. А чиниите – немити.
Без да каже дума, тя пусна топлата вода и взе гъбата. Калин я погледна виновно, размествайки краката си в износените домашни пантофи.
– Невенче, остави, аз ще се оправя – пристъпи той към мивката. – И до магазина ще мина. Ти имаш отчети за предаване днес, приготвяй се спокойно.
– Ще измия аз – отвърна тя тихо, почти безцветно, и започна да търка засъхналата мазнина. – Ако се забавиш, ще закъснееш за сервиза. Кажи на Мартин, че със Зоя изядоха салама снощи към полунощ. Чух ги как си правеха чай и гледаха телевизия.
Калин хвърли поглед към сина си, който вече връзваше маратонките в антрето.
– Мартине, нали вечерта си взехте?
– По две филийки! – сопна се той. – Имаше цял салам. Айде, тръгвам. Тате, прати ми петстотин лева по картата, ще обядвам навън. До заплата остава седмица.
Калин без възражения извади телефона и направи превода. Вратата хлопна. Настъпи тишина, нарушавана единствено от шума на течащата вода.
Невена наблюдаваше как сапунената пяна се завихря и изчезва в канала. Вътре в нея се стягаше студена пружина – напрежение, което се навиваше от три месеца насам. Още от вечерта, когато Калин седна срещу нея с притеснен вид и започна тежкия разговор.
Тогава Мартин тъкмо беше заживял със Зоя. Бяха наели малка стая в покрайнините на града и крояха планове за самостоятелен живот. Само че хазяйката внезапно решила да продава жилището и им дала седмица да се изнесат – точно преди Нова година. Пари за нов депозит нямаха.
Калин я умоляваше да ги приюти временно. Апартаментът беше изцяло на Невена – купен преди брака, със спестяванията ѝ, със средствата от продадената къща на баба ѝ и след години изплащане на сериозен кредит, заради който си беше отказвала много неща. Този просторен тристаен апартамент в добър квартал беше нейното убежище, място, подредено по нейния вкус.
– Само за месец, най-много два – убеждаваше я тогава Калин. – Ще съберат за капаро и ще си тръгнат. Мартин е работлив, Зоя също изкарва нещо. Няма да ни пречат. Имаме свободна стая. Няма как да ги оставим на улицата.
Невена, по природа мека и състрадателна, се съгласи. Все пак ставаше дума за сина на съпруга ѝ. Семейството трябва да си помага.
В началото всичко изглеждаше прилично. Първите седмици младите се стараеха – говореха тихо, Зоя дори изми пода в коридора няколко пъти, а Мартин изхвърляше боклука без подсещане. Но благодарността бързо отстъпи място на навика.
Жилището постепенно се преобрази. В банята се наредиха десетки шишенца, маски и кремове на Зоя, изтикали скромния крем на Невена в ъгъла на мивката. В коридора обувките се трупаха разхвърляни. Най-сериозните промени обаче бяха в кухнята и в семейния бюджет.
Невена заемаше позицията старши счетоводител – отговорна работа, изискваща пълна концентрация, но и добре платена. Калин беше автомонтьор – доходът му по-малък, но сигурен. Преди появата на „гостите“ живееха спокойно, спестяваха за лятната почивка, купуваха качествени продукти.
След нанасянето на Мартин и Зоя разходите за храна скочиха рязко. Апетитът им беше завиден, ала желание да участват в общите разноски – почти никакво.
Докато търкаше тигана, Невена си припомни разговора от миналата седмица. Беше изчакала вечерта, когато младите излязоха на кино, подреди на масата касовите бележки и отвори банковото приложение с комуналните сметки.
– Калине, погледни тези суми – каза уморено тя, сочейки цифрите. – Водата е тройно повече. Зоя лежи във ваната по час всеки ден. Лампите в стаята им светят до посред нощ. А храната… На всеки два дни оставям в магазина по няколко хиляди лева. Купувам нещо – на следващия ден го няма. Вчера взех килограм хубаво телешко за вечеря. Прибирам се – месото изчезнало. Зоя решила да експериментира и го опекла с ананас по рецепта от интернет. Никой не го яде – стана жилаво. А фурната беше толкова омазана, че я чистих цял час.
Калин въздъхна и стисна ръката ѝ.
– Млади са, учат се – опита да я успокои той. – Мартин получава малко в сервиза за телефони, Зоя е студентка. Как да им искам пари? Кръв са ми. Потърпи още малко, ще се изнесат.
Само че признаци за изнасяне нямаше. Невена виждаше как Зоя се връща с пликове от модни магазини, показва нова чанта или скъпа козметика. Мартин си купи нова видеокарта за компютъра. За собствените си прищевки средства се намираха. За общия дом – не. И това беше едва началото на напрежението, което тепърва щеше да се натрупва.
