Още същата вечер напрежението ескалира по начин, който Невена дълго нямаше да забрави.
Денят ѝ започна тежко и завърши още по-изтощително. В службата я чакаше тримесечният отчет – таблици, несъответствия, безкрайни проверки. Часовете пред компютъра се нижеха един след друг, докато раменете ѝ се вкамениха, а очите започнаха да парят от взиране в цифри. Когато най-после излезе от офиса, беше прекарала почти десет часа без да стане от стола.
На връщане към дома мина през супермаркета. Напълни количката с продукти за няколко дни – пилешко месо, ориз и леща, зеленчуци, кашкавал, мляко. Взе и голяма кутия от любимите шоколадови бонбони на Калин – той я беше помолил да купи нещо сладко за вечерния чай. Пликовете натежаха в ръцете ѝ, а асансьорът, разбира се, отново не работеше. Докато се изкачваше по стълбите, мислеше единствено за горещ душ и тишина.
Щом отключи, я блъсна грохотът от стаята на младите – музика и звуци от компютърна игра. От кухнята се носеше миризма на прегоряло.
Невена остави обувките си в коридора и влезе с покупките. На прага застина.
Върху иначе лъснатия ѝ котлон стоеше малка тенджера, от която врящото мляко беше преляло и се стичаше по плота, оставяйки кафеникави следи. До масата седеше Зоя, увита в пухкав розов халат, и безучастно превърташе екрана на телефона си, сякаш нищо не се случва.
– Зоя! – гласът на Невена прозвуча остро, докато бързо изключваше котлона. – Млякото ти изкипя. Не усещаш ли миризмата?
Момичето повдигна поглед с видимо раздразнение.
– Ох, Невена, не е кой знае какво. Малко се е разляло. Четях нещо и се разсеях. Исках да направя каша, Мартин сигурно ще огладнее.
– „Малко“? – Невена едва сдържаше гласа си. – Това ще трябва да го търкам поне половин час със специален препарат. Защо не следиш, когато готвиш?
– Ще го изчистя по-късно, защо веднага започвате да се карате? – намуси се Зоя, ставайки рязко. – Все нещо не ви е наред – чашата не стояла там, обувките били оставени неправилно. Ние и без това сме тук като на гости, можеше да проявите малко повече разбиране.
Тя демонстративно отметна косата си и се прибра в стаята, затваряйки вратата след себе си.
Невена остана насред кухнята – сред разпилени покупки, мръсни съдове в мивката и засъхващи петна по котлона. Бавно започна да подрежда. Месото сложи във фризера, зеленчуците – в отделението за свежи продукти, млечните – на рафта. Кутията с бонбоните остави на видно място, за да може Калин да я види. После взе гъба, поръси обилно препарат и започна да търка. С всяко движение усещаше как гневът ѝ се сгъстява. Кокалчетата на пръстите ѝ побеляха от усилие.
И точно тогава осъзна нещо болезнено ясно: в този дом тя вече не беше стопанката. Беше човекът, който чисти, пълни хладилника и поправя чуждите грешки. Невидим обслужващ персонал за двама напълно пораснали хора.
В сряда сутринта я събуди силна болка в стомаха. Хроничният гастрит отново се обаждаше – стресът винаги го изостряше. Лекарят ѝ беше предписал строга диета при подобни кризи: никакво пържено, мазно или люто. Само леки бульони, храна на пара и определена червена риба, богата на омега-киселини, която облекчава възпалението.
На връщане от работа тя умишлено мина през скъп рибен магазин и купи пресен стек сьомга, както и пакет диетични ръжени сухари. Рядко си позволяваше подобен разход, но здравето не търпи отлагане.
Вечерта приготви рибата на пара, изяде половината, а остатъка прибра в стъклена кутия с плътно затварящ се капак. Дори залепи бележка: „Да не се пипа – диета на Невена“.
Сутринта, прегърбена от болка, отвори хладилника с надеждата за леко начало на деня.
На мястото на кутията стоеше буркан с кисели краставички, почти празен.
Тя премести буркана, провери долния рафт, огледа вратата. Нищо. Погледът ѝ се плъзна към мивката. Сред купчината чинии лежеше познатата стъклена кутия. Вътре – остатъци от майонеза и трохи бял хляб. По стената ѝ все още висеше размазаният стикер с надписа.
Дъхът ѝ секна.
Точно тогава в кухнята се появи Мартин, сънен и разрошен.
– Добро утро, лельо Невена. Какво има за закуска? Няма ли яйца?
Тя се обърна бавно към него.
– Мартин. Къде е моята риба?
Той избегна погледа ѝ и се почеса по врата.
– Ами… снощи гледахме филм със Зоя. Беше късно, нищо не доставяха, а огладняхме зверски. Видях тази риба – малко безсолна ми се стори, честно казано. Намазахме я с майонеза, сложихме я в хляб и я изядохме. Извинявай. Като взема заплата, ще ти купя някаква друга риба.
„Някаква.“
Невена не каза нищо. Остави кутията обратно в мивката и го погледна така, че той инстинктивно отстъпи. После излезе от кухнята.
В спалнята Калин още се протягаше сънен.
– Добро утро, скъпа. Рано си станала. Ще закусваме ли?
Тя седна на ръба на леглото. Вътре в нея вече нямаше буря. Само студена яснота.
– Калин, днес няма да правя нито закуска, нито вечеря.
– Как така? Да не си болна? – той веднага се надигна.
– Просто съм уморена. Отивам на работа. Ако искаш да ядеш – приготви си сам.
Облече се, взе чантата и излезе, без да сложи и залък в устата си. По пътя си купи от аптеката пакетче инстантна овесена каша и я приготви в офиса с гореща вода. Работеше механично, но в обедната почивка направи важно обаждане – свърза се с фирма за смяна на ключалки и дребни ремонти.
Вечерта не побърза да се прибере. Разходи се из близкия парк, пое дълбоко от прохладния въздух и се върна едва към осем.
Още от коридора чу повишени гласове – в апартамента беше шумно. Калин спореше с някого, а в кухнята нещо тракаше силно, сякаш нервите на всички най-сетне бяха започнали да се късат.
