Невена остави чантата си в коридора, събу се без да каже дума и се отправи към кухнята.
Гледката беше позната – разпиляни чинии, трохи по плота и мазни пръски по котлона. Калин се мъчеше да пържи картофи, но очевидно това занимание не му беше по силите – олиото пукаше и хвърчеше навсякъде. Мартин седеше на масата и нервно потракваше с пръсти по мушамата.
– О, Невена се прибра – издиша с облекчение Калин. – Опитваме се да измислим нещо за вечеря. Нищо ли не взе по пътя? Хладилникът е празен.
– Не съм купувала – отвърна тя спокойно и седна.
– Лельо Невена, това вече е прекалено – намеси се Мартин, повишавайки тон. – Със Зоя се върнахме капнали и гладни. Очаквахме поне супа или някаква паста. А тук няма нищо! Тя направо се разплака и се затвори в стаята. Това не е нормално отношение.
Невена впери продължителен, твърд поглед в него.
– Мартин, ти имаш работа, нали?
– Имам, знаеш го.
– А Зоя?
– И тя работи.
– Прекрасно. Значи разполагате със собствени доходи. Магазинът е на петдесет метра. Купувате си продукти и си готвите. Какъв е проблемът?
– Ние спестяваме! – възмути се той. – И сме семейство все пак. Досега ти готвеше за всички. Тате, кажи ѝ!
Калин изключи загорелия тиган и се обърна към съпругата си.
– Невенче, защо стигаме до крайности? Да, изяли са рибата ти, не са помислили. Извиних се. Утре ще напазарувам за цяла седмица. Не е нужно да се караме за глупости. Момичето плаче.
Невена се изправи бавно.
– Няма скандал, Калине. Има нов ред. Повече няма да издържам порасналите ти деца. Не купувам за тях, не готвя за тях и не чистя след тях.
Обърна се и се оттегли в спалнята. По-късно Калин опита да я убеди, че прекалява, че трябва да прояви разбиране. Тя не влезе в спор – обърна се към стената и заспа.
На следващия ден, четвъртък, Невена си тръгна по-рано от работа. Мина през железария и избра здрав външен заключващ механизъм с ключ. Пред входа я чакаше майсторът, с когото беше уговорила среща още предния ден.
Мъжът – набит, около петдесетгодишен, в работен гащеризон – изслуша обясненията ѝ с леко повдигнати вежди, но не зададе въпроси. Клиентът плаща, задачата се изпълнява.
Влязоха в кухнята. В ъгъла тихо бръмчеше големият ѝ двукамерен хладилник.
– Тук – посочи тя към вратите. – Искам да не може да се отвори без ключ.
Бормашината изръмжа. След двайсетина минути върху бялата повърхност блесна солидна метална планка, през която минаваше масивен катинар. Ключа Невена веднага закачи на връзката с останалите си ключове.
След като плати, изпрати майстора и отключи, за да подреди покупките си – прясна риба, зеленчуци, кисело мляко, сирене, плодове. После затвори вратата, прекара дъгата на катинара и го щракна.
Металният звук отекна отчетливо. Границата беше поставена.
Вечерта всички се прибраха почти едновременно. Невена се настани в хола с книга. Зоя първа влезе в кухнята.
Миг по-късно се чу стържене, сякаш някой дърпаше нещо заседнало, след което – остър писък:
– Мартин! Ела веднага!
Той изскочи от стаята си. Калин също се появи от банята. Невена спокойно остави книгата и застана на прага.
Зоя дърпаше дръжката на хладилника с все сила. Катинарът държеше здраво. Мартин зяпаше конструкцията, а Калин разтриваше челото си, сякаш не вярваше на очите си.
– Невена! – възкликна Зоя. – Това шега ли е? Заключила си хладилника?
– Да – отговори тя равнодушно. – Заключен е.
– Сериозно ли? – Мартин пристъпи напред, лицето му почервеня. – Защо? Трябва да вечеряме!
– Вътре няма нищо ваше – каза Невена с равен тон. – Всичко е купено от мен. Самият хладилник също. След като думите „не пипайте“ и „купете си свое“ не подействаха, използвах друг метод.
Калин се намеси:
– Това вече е прекалено. Изглежда абсурдно! Ние сме семейство, не съквартиранти. Махни катинара.
– Абсурд е – отвърна тя спокойно – двама работещи възрастни да живеят на чужд гръб, да изяждат специалната ми храна и да оставят след себе си кочина. Предупредих ви. Говорихме. Нищо не се промени.
– И какво да правим сега? – размаха ръце Зоя. – Да гладуваме? Цял ден сме на работа!
– Магазинът е наблизо – повтори Невена. – Купете си продукти.
– А къде да ги държим? – сопна се Мартин и разклати катинара така, че уредът се поклати. – И до рафтовете ли нямаме достъп?
– На балкона е минус пет градуса – сви рамене тя. – Чудесен естествен фризер. Или си вземете малък хладилник за стаята. Контакти има достатъчно.
Зоя закри лицето си и заплака демонстративно.
– Няма да живея така! Това е тормоз! Тя ни гони!
– Направо си изгубила мярката от скъперничество – изсъска Мартин. – Тате, ще стоиш ли безучастно?
Калин пристъпи към Невена и опита да хване ръката ѝ. Тя я отдръпна.
– Дай ключа. Моля те. Утре ще купя всичко. Само ги остави да вечерят.
– Не – каза твърдо тя. – Ако отстъпя сега, всичко започва отначало. Ако искаш да ги храниш – вземи портфейла, отиди до магазина, готви им. Но моите продукти остават недосегаеми.
Обърна се и затвори вратата на спалнята зад себе си.
По-късно от кухнята дълго се чуваха трясъци и приглушени спорове. Входната врата хлопна – явно Калин беше излязъл до денонощния магазин. Скоро във въздуха се понесе миризма на евтини кренвирши и инстантна супа. Зоя се оплакваше шумно по телефона на приятелка от „побърканата вещица“, която ги държала гладни.
Невена лежеше в тъмното и усещаше странно, непознато спокойствие. За първи път от месеци не се тревожеше дали трябва да мие чужди тенджери или да мисли как да планира покупки на месо за хора, които не ценят нищо. На следващия ден щеше да започне истинското изпитание – сблъсъкът с реалността.
