На следващата сутрин изпитанието започна истински.
Невена стана рано, извади от заключеното отделение своите покупки, приготви си сандвич и чаша ароматно кафе, след което отново щракна катинара. Младежите още спяха и в апартамента цареше привидно спокойствие.
Вечерта, когато се прибра от работа, я посрещна необичайна гледка. Върху масата бяха разпилени хранителни продукти – очевидно купени от Мартин: най-евтината варена наденица, мек бял хляб, пакет майонеза и две опаковки макарони на промоция.
Зоя стоеше пред мивката и с отвращение държеше тиган, сякаш беше нещо заразно.
– Мартине, няма да чистя това! – изписка тя. – Виж колко е засъхнала мазнината! Отврат!
– А в какво да сваря пастата? – сопна се той от масата. – В шепите си ли? Измий го. Нали си жена. Леля Невена винаги ги лъскаше, без да се оплаква.
– Е, щом ти е толкова мила, нека тя да го направи! Аз имам маникюр! Не съм се нанесла тук да ставам готвачка и чистачка!
Невена мина покрай тях без дума. Отключи своята част от хладилника, извади кисело мляко, заключи отново и се прибра в стаята си. Усещаше гневните им погледи в гърба си, но този път те не я засягаха.
Уикендът се оказа суров урок. Да пазаруваш сам се оказа скъпо удоволствие. Мартин и Зоя, свикнали да харчат за излизания и дрехи, бързо разбраха, че храната поглъща почти целия им бюджет.
В събота следобед решиха да демонстрират „протест“. Затвориха се в стаята си, въздишаха шумно и тряскаха врати. Калин не издържа – купи голяма пица и опита да ги умилостиви. Невена не се намеси. Тя знаеше отлично, че заплатата му не е безкрайна и че поръчките от заведения няма как дълго да издържат апетита на двама здрави млади хора.
Още в средата на следващата седмица Калин изглеждаше изтощен и напрегнат. Една вечер я помоли тихо да му даде пари на заем до заплата – трябвали му за гориво.
– Как така остана без средства? – попита спокойно Невена, преглеждайки разписките си. – Нали в петък получи аванс?
– Ами… така се стекоха нещата – измърмори той и избегна погледа ѝ. – Няколко пъти купувах храна на децата, на Зоя ѝ дадох за транспорт, картата ѝ била блокирана. Невенче, махни този проклет катинар. Не мога сам да ги издържам, честно ти казвам.
Тя го погледна право в очите.
– Ти не можеш, а аз трябва ли? Живеят в моя апартамент. Не плащат нито стотинка за ток и вода. Прах за пералня не купуват. Искаш пак да отворя портфейла си, за да трупат заплатите си за нови маратонки и мигли? Не, Калине. Време е да пораснат.
Мина още една седмица. Атмосферата вкъщи стана напрегната до краен предел. Зоя започна ежедневно да устройва сцени на Мартин. Романтиката бързо се изпари, когато на масата вместо топла домашна вечеря ги чакаха слепени макарони, приготвени в недоизмит съд.
Кулминацията настъпи в петък вечер.
Невена седеше в хола и гледаше телевизия, когато в коридора отекна шум от влачен куфар. От стаята изскочи Зоя, вече облечена с пухено яке. Лицето ѝ беше пламнало от ярост, спиралата размазана. След нея тичаше обърканият Мартин.
– Зоя, почакай! Къде ще ходиш сега? – молеше се той.
– Остави ме! – кресна тя, измъквайки ръката си. – Няма да изтърпя и ден повече в тази лудница! Твоята мащеха е ненормална! Седмица ям сух хляб и евтини макарони! Стомахът ме боли! Прибирам се при майка ми!
– Но ние събираме за депозит! Само още малко, ще си намеря допълнителна работа!
– Събирай каквото искаш! Аз искам нормален живот – да не готвя върху мръсна печка и да държа храната на балкона при минус десет градуса! Свършихме! Дори не можеш да ме защитиш!
Тя отвори входната врата с рязко движение, избута огромния си розов куфар навън и я тресна така силно, че мазилката от тавана се посипа.
Мартин остана за миг вцепенен, после изруга и ритна стената. Обърна се към Невена, която наблюдаваше сцената безизразно.
– Доволна ли си? – извика той стиснал юмруци. – Заради парче салам ми съсипа връзката! Задръж си хладилника! Мразя те!
След четвърт час излезе от стаята си със спортна чанта, нахлузи якето и хлопна вратата след себе си.
Апартаментът потъна в оглушителна тишина.
Калин, излязъл от банята, стоеше насред коридора и гледаше затворената врата.
– Заминаха ли? – прошепна.
– Да – отвърна Невена и се върна към телевизора.
Той бавно отиде до кухнята и застана пред заключения хладилник. После си наля чаша вода, изпи я на един дъх и седна.
– Знаеш ли – каза глухо, без да я гледа, – ти се оказа права. Опитвах се да бъда добър баща, а отгледах човек, който само взема. Ако не беше този катинар, щяха да ни яздят до пенсия. И твоята заплата, и моята щяха да отиват при тях.
Невена не отговори с думи. Само се приближи, постави ръка върху рамото му и го стисна леко.
В събота тя се събуди късно. Взе си дълъг душ, наслаждавайки се на топлата вода и на това, че никой не блъска по вратата с викове „закъсняваме“. Когато влезе в кухнята, я очакваше изненада.
Калин вече беше почистил всичко – печката блестеше, мивката сияеше, дори прозорците бяха измити. На масата лежеше топъл багет, нарязан на филии, и кутия с любимите ѝ пастички.
– Добро утро – усмихна се той несигурно. – Помислих си, че трябва да отпразнуваме новото начало. Минах през пекарната.
Невена извади ключовете си. Пъхна ключа в катинара и го завъртя. Металът щракна приятно. Свали заключването и го постави върху масата до сладките.
– Ще закусим ли? – попита спокойно, отваряйки вратата на хладилника.
Калин въздъхна облекчено.
– Ще закусим. И тази вечер аз ще готвя. Кажи какво ти се яде.
Домът отново беше тих и подреден. Катинарът вече не висеше на вратата – лежеше в горното чекмедже като ням спомен, че добротата е ценна, но понякога се нуждае от твърдост, за да бъде уважавана.
Още същата седмица Мартин се сдобри със Зоя. С помощта на заем от нейните родители двамата наеха малко студио в покрайнините на града. Там им предстоеше сами да плащат сметки, да перат дрехите си и внимателно да разпределят парите си за храна – без да разчитат повече на нечий „безкраен“ хладилник.
